„Приказка за магьосници, физици и дракон“ – трейлър

Мили Текелиева и аз ви предлагаме кратка анимация по началото на трета глава от „Приказка за магьосници, физици и дракон“. Крал Улрих е безкрайно отегчен, защото не може да упражнява любимото си хоби – опустошаването на съседните кралства. Съседни кралства просто няма – Улрих, без да си даде сметка за последствията, е завладял целия свят. Решението е ясно – трябва да се прехвърли в друг свят, през дупка в пространст… пространстено-времевия конуут…. контуу… а бе, през една от онези дупки, в които придворния жрец постоянно се пъха.

На корицата на книгата ми има дупе (+ конкурс!)

Уважаеми сънародници,
Скъпи приятели,
Мила мамо,

Представям ви корицата на дебютния си роман, „Приказка за магьосници, физици и дакон“ и неговото дупе:

Ето какво написа за романа (но не и за дупето) Христо Блажев от Книголандия:

Бодрата Пратчетова традиция повелява магията да се консумира с много хумор. Точно такова пиршество ви очаква и в Света на дракона, където всички благоденстват под мъдрото управление на Шефа и само за разнообразие си спретват по някой бунт, за да не губят революционна форма.
Основно занимание на магьосниците в Света на дракона е да се притесняват за разходите около отглеждането на държавния дракон (и за това, че съсипва рододендроните), а техните колеги – многознайковците от Клуба на физиците и астрономите, са впрегнати в адски важната задача да открият как многообичаният престолонаследник Балтазар да се сдобие с какви да е магични сили. Срещу тях работи сопнатата вещица Интуиция, а важна роля имат един слабопаметен сфинкс, съседката Станка, видна специалистка по сапунките, цял куп богове от различни митологии, един верен стражник и неизбежния набор враждебни роднини, суетна ламя, влюбчив змей и принцове, няколко броя – въобще всичко, нужно за една забавна литературна бъркотия.

Но да се върнем към съществената част. След кратка справка беше установено, че в самата книга, думите „седалище“, „дупе“, „задник“, „гъз“ и дори „nadegus“ присъстват точно нула пъти. Защо тогава присъстват на корицата? Единственото възможно обяснение е, че задниците са съществена част от художественото оформление на всяка съвременна класика. В крайна сметка, те са на кориците на книги като:

„Властелинът на пръстените“

„Дон Кихот“

и дори „Городст и предразсъдъци“

… ама как така това не са оригиналните корици? Нима намеквате, че съм ги фалшифицирала? Долна клевета!

И все пак, за да са доволни пуританите, обявявам КОНКУРС за цензуриран вариант на корицата! Победителят ще получи книга с автограф от автора, както и тематична статуетка, специално подбрана от страната на неизгряващото слънце – Шотландия.

Кориците си изпращайте на astrayne -at- gmail.com
на Фейсбук страницата ми – https://www.facebook.com/genoveva.detelinova
или в коментарите към този пост

Ето няколко примера:

или

Като бонус ви предлагам и снийк-пийк към лимитираното издание на „Приказка за магьосници, физици и дракон“ за възрастни:

Екслузивен цитат, специално подбран за читателите на този блог:

„Косата й беше кестенява, като банан, оставен на слънце прекалено дълго. Кожата й беше бяла като мляко с ориз.
– О, Петуния! – възкликна той пламенно. – Искам дългите ти пръсти да галят моя сфинктер!
– О, Фернандо! – промълви тя стеснително. – Какво е сфинктер?
– Не знам – отвърна Фернандо, който едва бе изкарал тройка на матурата по биология – но ми звучи мръсно.“

Прага II

13.06.2010

Всичко вървеше наопаки. Може би понеже беше тринайсти. Факт, на който, естествено, не бях обърнала внимание. Първо, защото нямах представа коя дата е – освен в пространството, съм ужасяващо неориентирана и във времето. Направо съм си континуумно неориентирана. Второ, защото, дори да знаех датата, намирам суеверията за глупости. Честно. Ако някой ми спомене нещо за числото тринайсе, черни котки, календара на маите, карти Таро или Паулу Коелю, в общия случай попада в категория „непреодолимо и безнадеждно тъп”.

Е, беше тринайсти, и всичко вървеше наопаки. Без тези два факта да са свързани по какъвто и да е било начин.

Денят стартира с най-кошмарното кафе на света. Беше едновременно горчиво и рядко. Когато Степан пита как е кафето, положих усилия да се усмихна и да кимна. Известно време живях със заблудата, че не съм се справила и съм направила отчаяната гримаса на страх и ужас, която това кафе заслужаваше. Но предвид фактът, че на следващата сутрин получих още една чаша течна гнет, предполагам, мисията е била успешна.

Сетих се да питам Степан как така се е оказал сам в двойна стая в общежитията. Не че се оплаквам, нали, че има къде да спя, но все пак. „А, преди имах съквартирант, обаче веднъж го излъгах, че приятелката ми ще идва, и той се стресна и се изнесе”. Аз премигах.”Това е ужасно”, заключих. „Ама той беше някакъв антисоциален.”, оправда се той. „И нали се сещаш – аз го питам нещо, той ми мълчи”. Все пак, деца, лъжата е лошо нещо.

Понеже, с целия си такт, му се бях изтърсила, когато му предстоеше важен изпит, Степан остана да учи, а аз тръгнах на туристическа обиколка из Прага – този път въоръжена с лист с инструкции. Със зелен химикал и объл почерк, човекът се беше постарал да е достатъчно подробен и ясен, за да не се изгубя. Дори беше попрекалил – например, мостът на Чарлз, както явно му викат туристите, се оказа в крайна сметка Карлов.

Бърза вметка – като казвам „тръгнах”, имам предвид „тръгнах без да си взема връхна дреха”. Реших, че не ми се разнася цял ден в чантата. Между другото, броят на всички връхни дрехи, които бяха в багажа ми, възлизаше на едно. Когато тръгвах, нямаше как да предположа, че ми предстоят дни на мрак и студ, дни на дъжд и тракащи зъби, замръзнали пръсти и посинял нос. А първият от тези дни, оказа се, беше тринайсти юни.

Точка едно от планът за деня беше Пражският храд. Доколкото успях да разбера, при цялото си желание да избягвам екскурзоводите, това е един от най-големите замъци в света. Стилът приличаше на барок, но най-добре не ми се предоверявайте и питайте Уикипедия. Там най-вероятно има и по-добри снимки, защото аз бях под постоянно напрежение. Фотоапаратът ми ме атакуваше на два фронта – не му стигало мястото и му свършвала батерията. Освен това, наоколо всички снимаха. През цялото време се предвижвах с леката скованост на човек, който влиза в кадър на снимките на непознати толкова често, че ако се наредят една след друга, движението му ще може да се проследи като в няколкокадрова анимация.

За презентацията е нужен JavaScript.

В крайна сметка, батерията се изтощи, след като се оказах за стотен път при монумента с изстрадалото знаме. А какво търсех отново при монумента? Бях се изгубила, този път класически – беше от онзи тип изгубване, когато си мислиш, че вървиш към нещо, а всъщност вървиш в кръг. Нещото, към което си въобразявах, че вървя, беше SubWay, защото страшно исках сандвич. В крайна сметка, вместо до SubWay, стигнах до градините на замъка. Които са абсолютно невероятни – има фонтан, и лабиринт, и пауни. Опитах да се насладя на гледката, но общо взето през цялото време си мислех за сандвич.

Освен това започваше да ми става студено. Зарязах туристическия план, и си поставих нова мисия на деня – да намеря магазина за дрехи втора употреба, покрай който бях минала предишния ден, и да си купя яке.

Това, което се случи после, тогава ми се струваше разумно и логично. А беше пълен абсурд. Профучах с невероятна скорост през града, подминавайки всички забележителности. Минах по Карловия мост, без да съм съвсем сигурна дали това е той, докато на петдесетина метра от него не видях табелата „Към Чарлз бридж”. Стрелнах се през тълпата туристи, като само метнах бегъл поглед на онзи часовник със зодиите, който е на всяка картичка от Прага. На кръгъл час пеел, така ми казаха. Умирах от студ. Беше ми все едно, ако ще и казачок да играе.

Не намерих магазина за дрехи втора употреба. Загубих се. По хоризонта се трупаха облаци, а аз се свих на един бордюр. Реших, че заслужавам да си пусна музика, нещо депресарско, с клавири. Сутринта бях видяла, че батерията на телефона ми се изтощава, и затова цял ден бях вървяла в тишина. Телефонът беше блокирал. Е, чудесно. Задаваше се дъжд, аз седях по тениска на някакъв бордюр по средата на Европа, без никаква връзка със света. Потънах в самосъжаление. Проклет тринайсти.

След като ми писна да се самосъжалявам, се съсредоточих и се заех с проблемите един по един. Първо си намерих китайски магазин. С голям надпис „5 до 10 евро” на витрината. Купих си суитчър от един любезен китаец и се стоплих. Казах си, че телефон не ми трябва и ще го раздавам олдскуул. Уговорката със Степан беше за седем пред театъра – сградата със златния покрив, и не виждах причина да ми звъни преди това.

В седем бях пред театъра. Него го нямаше никакъв. В седем и половина ми мина през ума, че трябва да се притеснявам. Отхвърлих го като вариант – дори да е пратил смс, че ще закъснее, няма причина да променя мястото. В осем вече отчаяно си човърках телефона, отправяйки закани към неговата майка, за потрес на туристите наоколо. В крайна сметка, реших да използвам суперсилата на невинния си вид и да помоля някой на спирката да ми услужи с неговия телефон. Проработи – след едва доловим подозрителен поглед, момичето се съгласи да си сменим сим картите и получих смс-а от Степан. Щяло да има концерт на приятел на негов приятел, да съм вземела трамвай номер някой си от спирката пред театъра, щял да ме чака на някаква си спирка, с име от две думи, едната от които започва с „М”. Бързах да върна на момичето телефона и, разбира се, забравих името на спирката (по дяволите, чешки) в рамките на три секунди.

Беше ми писнало да се притеснявам, така че избрах произволно едната от посоките на трамвая, наредих се до вратата и се заоглеждах за Степан на всяка спирка. Намерих го. Не ми се обясняваше що за приключение си бях организирала по пътя до там, така че на въпроса „Защо закъсня с час?”, отговорих просто: „Загубих се”. Правдоподобно.

Винаги съм свързвала думата „концерт” с китари, черни тениски, дълги коси и пого. Щом обаче слязох по стълбите в заведението, където щеше да се проведе концерта, ми стана ясно, че ще става въпрос за нещо различно. Беше мрачно и под земята – дотук нищо ново, но освен това имаше неоновия блясък на плажна дискотека. Най-съществената разлика беше в публиката. Бяха интелектуалци. Всички момчета изглеждаха по един и същи начин – очила и футуристична прическа, застопорена с помощта на промишлени количества гел за коса. Момичетата го раздаваха в общи линии „алтърнатив”, с едно изключение, което беше минало да ни навести с машината на времето право от осемдесетте – шушлеково яке, дебел колан, тесни дънки. Появяването й предизвика дискусия на чешки между Степан и приятелят му (онзи, на чиито приятел беше концерта), придружена с онзи тип не съвсем мъжествено хихикане, което използват и моите приятели, когато обсъждат жена от противоположния пол. Споменах, че може да я обсъждат и на английски. И двамата бяха много изумени, че съм разбрала за какво говорят.

След две бири време концертът започна. И, по дяволите, беше странно. Бях питала другия образ (чието име упорито ми се губи) и ми се струва, че беше описал стила като ъндърграунд електро. На мен ми звучеше повече ембиънт, но реших да не се правя на познавач. Изпълнителите бяха две момчета с акустични китари, кийборд и трети инструмент, който не разпознах. Момчето на инвалидната количка беше мултиинструменталист, свиреше на минимум две неща едновременно, другият поемаше вокалите. След  антракта, този с вокалите се оттегли, и остави мултиинструменталиста да озвучава кратко филмче – как на забавен кадър цъфват цветя и се раждат кристали.

Дойде ми прекалено арт. Не че имам нещо против цветята по принцип (стига да има кой друг да ги полива), не са лоши, имат си венчелистчета и онези други листчета, пчелите ги харесват, внасят определен колорит. Но схванах идеята с бавното отваряне на цвета още от първия път, нямаше нужда да виждам останалите петдесет. На забавен кадър. А кристалите? Приличаха на пълзящи дъги. Уау, целия спектър, много шарено, много арт, страхотно, може ли да приключваме по-бързо, моля?

Публиката обаче беше още по-озадачаваща. Стояха на едно място, обвили тънки пръсти около чашите с вино, с деликатно щръкнало кутре, и леко поклащаха зализани глави в ритъм. Ние тримата бяхме седнали на пода, което, въпреки че виждах предимно задници, ме спасяваше от притеснението какво, по дяволите, да правя. Не съм свикнала да съм статична на концерт – обичам да скачам, да мятам коса, да крещя и, общо взето, да стресирам всички наоколо дотам, че да образувам около себе си няколкометрово празно пространство. Когато концертът свърши, Степан попита какво мисля. „Липсваше дисторшън”, реших след кратък размисъл.

Както обикновено се случваше, се усетих, че нямам билет, едва след като се качих в автобуса на връщане. Обявих, че съм късметлия и няма начин да ме проверят. Ако съдя по лекия скептицизъм в погледа на другите двама, в пражките автобуси контрольори минават често. Статистически погледнато, навярно беше твърде вероятно да ме проверят поне веднъж за четирите пъти, когато ползвах автобус. Не се случи. Извадения късмет ме подтикна да приема официално правилата си за използване на градския транспорт по време на пътуването – в метрото се пътува с билет, в автобуси и трамваи – без. Това, при все не съвсем очевидната си логика, свърши работа. Единствения път, когато ме провериха за билет, беше в метрото.

Прага I

11.06 – 12.06.2010

Обичам Прага. Архитектурата, реката, мостовете, кошниците с цветя по уличните лампи, бирата и чешкият. Обичам.

Мина ми през ума да се направя на тайнствена и деликатно да пропусна единадесети юни. Можех да обявя и награда за този, който открие какво не е наред. Като при онези картинки, в които рибите плуват в небето, а по дърветата растат сандвичи. Ако имаше еднодневна дупка в разказа, някой можеше да си помисли, че тогава ми се е случило нещо интересно и вълнуващо, което предпочитам да запазя за себе си. По дяволите, щеше да е толкова мистериозно.

Е, ще си кажа – на единадесети не се случи абсолютно нищо. Беше един ден, пропилян в път, загубване, съжаляване на изстрадалите ми крака и соц хотели. Един соц хотел всъщност. „Глобус”. Явно, че за стягането му бяха хвърлени много пари, но за тесните коридори и потискащите прозорчета просто е нямало какво да се направи. Миришеше на манджа. По стените имаше дървена ламперия. Съветско ми беше, някак.

Точно в девет сутринта на дванадесети юни, още в тъмна доба, докато отлепях клепачи и кротко попремигвах срещу слънцето, както се полага в подобен ранен час, в стаята ми нахлу чистачка с парцал. Проведохме следният абсурден диалог:

– Сори – каза чистачката. – Бла-бла-рж  – допълни след кратък размисъл. (не цитирам дословно, беше нещо на чешки)

– Кво? – попитах аз на български, после осъзнах къде съм, и повторих въпроса на английски. – Кво?

– Сори – повтори тя, все още на рамката на вратата.

– Стаята е заета, чек-аута е в десет – информирах я аз за правилата на хотела, в който работи.

– Я – съгласи се тя и се изнесе на заден ход.

В десет опитах да платя на рецепцията с унгарски форинти, вместо с чешки крони, събудих подозренията на рецепциониста с невладеенето си на руски, нарамих си раницата и се изнесох. Хотела беше близо до последната спирка на метрото, сред пражката гора. Пътят беше отбелязан с боя по дърветата.

Уговорката със Степан беше за шест следобед, пред „пича на коня”. Не без основание реших, че намирането на „пича на коня” ще ми отнеме поне няколко часа, така че го поставих като точка две от плана за деня.  Точка едно беше пиенето на двойно черно в първото кафене по пътя.

Точка две се увенча с учудващо бърз успех. Докато се возех в метрото, избрах произволна спирка и слязох на нея. Пред мен беше статуята на пича на коня (прекарах трите си дни в Прага и последвалите седмици без никаква идея кой е той, сега изведнъж ме загложди любопитство). По пиедестала му и по булеварда надолу, по пейки, тротоари, огради и бордюри, бяха струпани туристи. Ужасно много туристи. Не мисля, че съм виждала да се пада по-малко територия на глава турист в друга европейска столица. Десетки фотоапарати щракаха, десетки  светкавици просветваха, десетки японци с чадъри снимаха десетки скучни неща десетки пъти.

С първа точка от плана – кафето – нещата не бяха толкова розови. Пича на коня беше, явно, в центъра на града. Без да правя връзка между местоположението му и цените по централните кафенета, се набутах в едно от последните. И понеже още не си бях изпила първото кафе, а и пристигах от гората с раница на гръб, се чувствах заспала, отдалечена от пороците на обществото и порядките на цивилизацията, и изобщо – куха като лейка. Не си направих труда да погледна цените в менюто. За капак, сервитьора не говореше английски. Поръчах двойно кафе и минерална вода. Получих обикновено кафе и газирана минерална вода. А удоволствието ми струваше около пет евро.

Следобеда, освен че жалеех за петте евро, упорито и неуморно се туристничих. Тоест, обикалях, снимах, ходих по туристически места и ръгах с лакти в ребрата другите туристи, където тълпата беше твърде гъста, за да се измъкна по друг начин. Ясно си спомням как снимах някаква порта много пъти от различни ъгли, в опит да не хвана преминаващите долу коли. Както се оказа на следващия ден, тази порта въобще дори не е била толкова важна. А важните неща не успях да снимам, защото ми се изтощи батерията на фотоапарата. Но да не нарушаваме хронологията.

За презентацията е нужен JavaScript.

В шест без нещо се завърнах при пича на коня, седнах на пейка сред туристите, извадих си “Мъртвата зона” и се подготвих да прекарам няколко кротки минути на релакс и дочитане на главата от книгата. Кротките ми минути бяха по-малко от предвиденото, защото Степан беше точен.

Степан е много мой човек – учи журналистика,  списва литературна колонка в списание, има издадена книга и готов ръкопис на втора, освен това слуша Ник Кейв и знае изумително много за чешката бира. „Обичаш бира?”, поинтересува се, като при кратката лекция за историята на Pilsen, на мен ми светнаха очите. Ха, и питаш! Аз, естествено, опитах благоприлично да замажа положението и да разсея алкохолисткото впечатление, което създадох. „Наблягам на качеството, а не на количеството”, уточних и гордо додадох: „И никога не се напивам”.  „Значи не пиеш достатъчно”, заключи той. „Сега ще ти организирам beer trip и ще ти докараме Пражки махмурлук”. Няма да ви държа в напрежение – с първото се справи професионално, с второто – не.

Последва нещо, което, струва ми се, на английски се нарича „pub crawl”, но аз предпочитам да го възприемам от образователната му страна и му викам „опознавателна обиколка на Прага, с цел изучаване особеностите на чешките пивоварни традиции”. Пътят минаваше покрай реката, което ми даде възможност да се запозная с няколко забележителности отблизо и един замък отдалеч, както и да снимам една лодка и два лебеда. Степан се похвали, че веднъж участвал в екипа на някакъв филм, който снимали край реката. Тъкмо да се впечатля, и се оказа, че задачата му е била да хвърля хляб на лебедите, за да не влизат в кадър.

Първият бар имаше поразителна офис атмосфера. Сякаш след пет следобед изритват чиновниците, скриват бюрата и компютрите в мазето, а рецепцията пригаждат за бар. Бели стени, снимки в рамки, шкаф с някакви хартии по него. Имаше нещо общо с анти-комунистическото движение. Попитах за човека на една от снимките – бил лидерът на демократите. Това доведе до разговор на политическа тема, който ме накара да се чувствам малко неудобно. Искам да кажа, какво сме направили ние по време на Пражката пролет?

След две-три бири поставихме крайна цел на експедицията – фабриката на Старопрамен. И тъкмо когато въодушевено закрачих, доколкото ми позволяваха пришките, по пражките тротоари, ентусиазмът ми беше охладен от дъжда. Скрихме се в най-странния бар, в който някога съм била. Тематиката беше астроложка. Към менюто вървеше лист с хороскоп. По стените висяха окултни картини (точно срещу нашата маса ангелче пишкаше във варел, обкръжен от мистични руни). Това обаче явно изобщо не притесняваше подпийналите мъже, които се бяха събрали, за да гледат мача. И сякаш идеята за астроложки бар не е достатъчно абсурдна, на долния етаж се помещаваше мрачен ъндърграунд ресторант, за чието озвучаване редуваха пост-хардкор с мелодичен метълкор, от време на време разнообразявани от маткор. Пробвахме и двата етажа за по бира, сравнихме имената на зодиите на български и чешки, аз се пробвах с чешкото „рж” (звук между „р” и „ж”, можете ли да си представите?), Степан – с българското твърдо „л”.

След многобройни премеждия, възпрепятствания от страна на природните стихии (добре де, изисква се престъпно хиперболизиране, за да нарека тихия дъждец „стихия”… но пък що за епичност придаде!) и няколко чаши бира, по залез слънце, достигнахме крайната цел – фабриката на Старопрамен. Сега ще убия епиката – беше си сграда като сграда, в дъното на задънена уличка.

Междувременно, Степан си беше наумил, че трябва да посетя традиционна чешка кръчма. В първия момент реших, че ще е нещо фолклорно, след това получих уточнение – „с пияниците, и циганите, и всичко”. Опитах да обясня, че нито изпадналите кръчмета, нито циганите са ми някаква екзотика, обаче той настоя, че наблизо имало автентичен бар. Е, намерихме го. И наистина – типична изпаднала кръчма с пластмасови маси. Едно-единствено нещо убиваше атмосферата, затова пък я убиваше брутално – в ъгъла просветваше играта „Шрек“. Пускаш монета, а тя ти пуска топче, с което трябва да целиш героите от „Шрек“. Страшно автентично. Естествено, седнахме точно до машината. Както си пиехме бирите, към играта се приближи с поклащане един от „традиционните” обитатели на бара, огромен мъжага с кожено яке,  и съсредоточено взе да блъска топчето в Магарето, което явно носеше най-много точки.

Докато мръзнехме на спирката и чакахме автобуса, Степан ме предупреди, че в Чехия общежитията не били нищо особено. Да не очаквам много. Кимнах с разбиране. „Ясно. Какви животни имате?”. „Как така животни?”, изуми се той. „Сещаш се, мишки, хлебарки…”. „Нямаме животни”. Значи всичко беше наред.