Прага II

13.06.2010

Всичко вървеше наопаки. Може би понеже беше тринайсти. Факт, на който, естествено, не бях обърнала внимание. Първо, защото нямах представа коя дата е – освен в пространството, съм ужасяващо неориентирана и във времето. Направо съм си континуумно неориентирана. Второ, защото, дори да знаех датата, намирам суеверията за глупости. Честно. Ако някой ми спомене нещо за числото тринайсе, черни котки, календара на маите, карти Таро или Паулу Коелю, в общия случай попада в категория „непреодолимо и безнадеждно тъп”.

Е, беше тринайсти, и всичко вървеше наопаки. Без тези два факта да са свързани по какъвто и да е било начин.

Денят стартира с най-кошмарното кафе на света. Беше едновременно горчиво и рядко. Когато Степан пита как е кафето, положих усилия да се усмихна и да кимна. Известно време живях със заблудата, че не съм се справила и съм направила отчаяната гримаса на страх и ужас, която това кафе заслужаваше. Но предвид фактът, че на следващата сутрин получих още една чаша течна гнет, предполагам, мисията е била успешна.

Сетих се да питам Степан как така се е оказал сам в двойна стая в общежитията. Не че се оплаквам, нали, че има къде да спя, но все пак. „А, преди имах съквартирант, обаче веднъж го излъгах, че приятелката ми ще идва, и той се стресна и се изнесе”. Аз премигах.”Това е ужасно”, заключих. „Ама той беше някакъв антисоциален.”, оправда се той. „И нали се сещаш – аз го питам нещо, той ми мълчи”. Все пак, деца, лъжата е лошо нещо.

Понеже, с целия си такт, му се бях изтърсила, когато му предстоеше важен изпит, Степан остана да учи, а аз тръгнах на туристическа обиколка из Прага – този път въоръжена с лист с инструкции. Със зелен химикал и объл почерк, човекът се беше постарал да е достатъчно подробен и ясен, за да не се изгубя. Дори беше попрекалил – например, мостът на Чарлз, както явно му викат туристите, се оказа в крайна сметка Карлов.

Бърза вметка – като казвам „тръгнах”, имам предвид „тръгнах без да си взема връхна дреха”. Реших, че не ми се разнася цял ден в чантата. Между другото, броят на всички връхни дрехи, които бяха в багажа ми, възлизаше на едно. Когато тръгвах, нямаше как да предположа, че ми предстоят дни на мрак и студ, дни на дъжд и тракащи зъби, замръзнали пръсти и посинял нос. А първият от тези дни, оказа се, беше тринайсти юни.

Точка едно от планът за деня беше Пражският храд. Доколкото успях да разбера, при цялото си желание да избягвам екскурзоводите, това е един от най-големите замъци в света. Стилът приличаше на барок, но най-добре не ми се предоверявайте и питайте Уикипедия. Там най-вероятно има и по-добри снимки, защото аз бях под постоянно напрежение. Фотоапаратът ми ме атакуваше на два фронта – не му стигало мястото и му свършвала батерията. Освен това, наоколо всички снимаха. През цялото време се предвижвах с леката скованост на човек, който влиза в кадър на снимките на непознати толкова често, че ако се наредят една след друга, движението му ще може да се проследи като в няколкокадрова анимация.

За презентацията е нужен JavaScript.

В крайна сметка, батерията се изтощи, след като се оказах за стотен път при монумента с изстрадалото знаме. А какво търсех отново при монумента? Бях се изгубила, този път класически – беше от онзи тип изгубване, когато си мислиш, че вървиш към нещо, а всъщност вървиш в кръг. Нещото, към което си въобразявах, че вървя, беше SubWay, защото страшно исках сандвич. В крайна сметка, вместо до SubWay, стигнах до градините на замъка. Които са абсолютно невероятни – има фонтан, и лабиринт, и пауни. Опитах да се насладя на гледката, но общо взето през цялото време си мислех за сандвич.

Освен това започваше да ми става студено. Зарязах туристическия план, и си поставих нова мисия на деня – да намеря магазина за дрехи втора употреба, покрай който бях минала предишния ден, и да си купя яке.

Това, което се случи после, тогава ми се струваше разумно и логично. А беше пълен абсурд. Профучах с невероятна скорост през града, подминавайки всички забележителности. Минах по Карловия мост, без да съм съвсем сигурна дали това е той, докато на петдесетина метра от него не видях табелата „Към Чарлз бридж”. Стрелнах се през тълпата туристи, като само метнах бегъл поглед на онзи часовник със зодиите, който е на всяка картичка от Прага. На кръгъл час пеел, така ми казаха. Умирах от студ. Беше ми все едно, ако ще и казачок да играе.

Не намерих магазина за дрехи втора употреба. Загубих се. По хоризонта се трупаха облаци, а аз се свих на един бордюр. Реших, че заслужавам да си пусна музика, нещо депресарско, с клавири. Сутринта бях видяла, че батерията на телефона ми се изтощава, и затова цял ден бях вървяла в тишина. Телефонът беше блокирал. Е, чудесно. Задаваше се дъжд, аз седях по тениска на някакъв бордюр по средата на Европа, без никаква връзка със света. Потънах в самосъжаление. Проклет тринайсти.

След като ми писна да се самосъжалявам, се съсредоточих и се заех с проблемите един по един. Първо си намерих китайски магазин. С голям надпис „5 до 10 евро” на витрината. Купих си суитчър от един любезен китаец и се стоплих. Казах си, че телефон не ми трябва и ще го раздавам олдскуул. Уговорката със Степан беше за седем пред театъра – сградата със златния покрив, и не виждах причина да ми звъни преди това.

В седем бях пред театъра. Него го нямаше никакъв. В седем и половина ми мина през ума, че трябва да се притеснявам. Отхвърлих го като вариант – дори да е пратил смс, че ще закъснее, няма причина да променя мястото. В осем вече отчаяно си човърках телефона, отправяйки закани към неговата майка, за потрес на туристите наоколо. В крайна сметка, реших да използвам суперсилата на невинния си вид и да помоля някой на спирката да ми услужи с неговия телефон. Проработи – след едва доловим подозрителен поглед, момичето се съгласи да си сменим сим картите и получих смс-а от Степан. Щяло да има концерт на приятел на негов приятел, да съм вземела трамвай номер някой си от спирката пред театъра, щял да ме чака на някаква си спирка, с име от две думи, едната от които започва с „М”. Бързах да върна на момичето телефона и, разбира се, забравих името на спирката (по дяволите, чешки) в рамките на три секунди.

Беше ми писнало да се притеснявам, така че избрах произволно едната от посоките на трамвая, наредих се до вратата и се заоглеждах за Степан на всяка спирка. Намерих го. Не ми се обясняваше що за приключение си бях организирала по пътя до там, така че на въпроса „Защо закъсня с час?”, отговорих просто: „Загубих се”. Правдоподобно.

Винаги съм свързвала думата „концерт” с китари, черни тениски, дълги коси и пого. Щом обаче слязох по стълбите в заведението, където щеше да се проведе концерта, ми стана ясно, че ще става въпрос за нещо различно. Беше мрачно и под земята – дотук нищо ново, но освен това имаше неоновия блясък на плажна дискотека. Най-съществената разлика беше в публиката. Бяха интелектуалци. Всички момчета изглеждаха по един и същи начин – очила и футуристична прическа, застопорена с помощта на промишлени количества гел за коса. Момичетата го раздаваха в общи линии „алтърнатив”, с едно изключение, което беше минало да ни навести с машината на времето право от осемдесетте – шушлеково яке, дебел колан, тесни дънки. Появяването й предизвика дискусия на чешки между Степан и приятелят му (онзи, на чиито приятел беше концерта), придружена с онзи тип не съвсем мъжествено хихикане, което използват и моите приятели, когато обсъждат жена от противоположния пол. Споменах, че може да я обсъждат и на английски. И двамата бяха много изумени, че съм разбрала за какво говорят.

След две бири време концертът започна. И, по дяволите, беше странно. Бях питала другия образ (чието име упорито ми се губи) и ми се струва, че беше описал стила като ъндърграунд електро. На мен ми звучеше повече ембиънт, но реших да не се правя на познавач. Изпълнителите бяха две момчета с акустични китари, кийборд и трети инструмент, който не разпознах. Момчето на инвалидната количка беше мултиинструменталист, свиреше на минимум две неща едновременно, другият поемаше вокалите. След  антракта, този с вокалите се оттегли, и остави мултиинструменталиста да озвучава кратко филмче – как на забавен кадър цъфват цветя и се раждат кристали.

Дойде ми прекалено арт. Не че имам нещо против цветята по принцип (стига да има кой друг да ги полива), не са лоши, имат си венчелистчета и онези други листчета, пчелите ги харесват, внасят определен колорит. Но схванах идеята с бавното отваряне на цвета още от първия път, нямаше нужда да виждам останалите петдесет. На забавен кадър. А кристалите? Приличаха на пълзящи дъги. Уау, целия спектър, много шарено, много арт, страхотно, може ли да приключваме по-бързо, моля?

Публиката обаче беше още по-озадачаваща. Стояха на едно място, обвили тънки пръсти около чашите с вино, с деликатно щръкнало кутре, и леко поклащаха зализани глави в ритъм. Ние тримата бяхме седнали на пода, което, въпреки че виждах предимно задници, ме спасяваше от притеснението какво, по дяволите, да правя. Не съм свикнала да съм статична на концерт – обичам да скачам, да мятам коса, да крещя и, общо взето, да стресирам всички наоколо дотам, че да образувам около себе си няколкометрово празно пространство. Когато концертът свърши, Степан попита какво мисля. „Липсваше дисторшън”, реших след кратък размисъл.

Както обикновено се случваше, се усетих, че нямам билет, едва след като се качих в автобуса на връщане. Обявих, че съм късметлия и няма начин да ме проверят. Ако съдя по лекия скептицизъм в погледа на другите двама, в пражките автобуси контрольори минават често. Статистически погледнато, навярно беше твърде вероятно да ме проверят поне веднъж за четирите пъти, когато ползвах автобус. Не се случи. Извадения късмет ме подтикна да приема официално правилата си за използване на градския транспорт по време на пътуването – в метрото се пътува с билет, в автобуси и трамваи – без. Това, при все не съвсем очевидната си логика, свърши работа. Единствения път, когато ме провериха за билет, беше в метрото.