Будапеща I

07.06.2010

В Будапеща прекарах три дни на губене, снимане и задаване на тъпи въпроси. Изобщо, бях типичен турист.

Всичко започна още с пристигането. Шофьорът на автобуса ме беше питал къде ще слизам – на аеропорт, или на неплигет. Идея си нямах какво е „неплигет”, обаче бях сигурна, че не искам да слизам на никакъв аеропорт. Оказа се, че „неплигет” било автогарата. Пристигнахме благополучно в четири и половина сутринта.

Трябваше да намеря къде ще спя в Будапеща. През следващия един час обикалях уличките около неплигета в търсене на мол, осланяйки се на опита си от Брашов – в кафенетата на моловете има WiFi. Исках мол. Изпитвах отчаяна необходимост от мол. Този факт не ме кара да се гордея, но го споделям с оглед запазване обективността на разказа. Естествено, не намерих мол (къде са проклетите молове, когато ти трябват?).

Затова пък, когато се върнах на автогарата, намерих метрото. Беше като онези моменти, когато виждаш светлина в края на тунела, погледът ти светва, сърцето ти запява и край теб хвъркат пеперудки. (пеперудки нямаше, вмъкнах ги заради алитерацията)

За метрото искаха пари. Установих, че не съм си направила труда да проуча дори най-бегло особеностите на унгарския бит и култура. Спрях една жена и зададох следния тъп въпрос: „Извинете, какви са ви парите тук?”. Тя попремига, но отговори: „Форинти”. „О, форинти”, опитах как звучи аз, „И колко форинта са едно евро?”. Тя беше подготвена: „Вчера бяха 287”. Аз блокирах за момент, както всеки път, когато се сблъскам с число по-голямо от десет. „Благодаря”, отвърнах, изтеглих 15000 форинта и, чувствайки се богата, се засилих да си купя билет за метрото. Опитах да обясня на жената на гишето какво искам само с жестове. Така бях свикнала от Румъния. Тя ме изгледа изпод вежди. „”Един билет, моля” щеше да свърши работа”, скастри ме на английски.

Почувствах се тъпа. Беше крайно време да си набавя необходимото количество кофеин, за да спра да правя глупости. След което, естествено, направих поредната глупост – опитах се да набутам монети в автомата за кафе, който приема само банкноти. Жената, която бях питала за валутата, беше наблизо. Изучаваше ме с интерес. „За банкноти е”, разясни. „Вие да не сте американка?”.

В метрото избрах най-централната спирка със смътната идея, че там все трябва да има нещо интересно. И бях права – първо, там беше базиликата „Свети Ищван (Стефан)“, второ, там беше сградата на операта, и трето, там беше пълно с кафенета. Затворени, но всички със знак за WiFi на вратата. Дори закусвалните имаха WiFi. Избрах кафене с недвусмисленото име: „Калифорния интернет кафе”, което трябваше да отвори в 7. Според телефонът ми, часът беше седем без пет, така че търпеливо изчаках отпред пет минути и нахлух вътре. Двете сервитьорки още се мотаеха наоколо със заспали погледи, а столовете бяха наредени върху масите. Е, абсолютно безобразие!

„Не сме отворили още”, съобщи ми едната. „Отваряме в седем”.

Ама, такова! „Не е ли седем?”, питах аз, въпреки че знаех отговора.

„Не, шест е”, отвърна тя.

„Мисля, че е седем”, упорствах аз.

„Не”, натърти тя, „шест е.”

И аз прозрях. Часова разлика. Извиних се и се изнизах.

Един час обикалях около операта и „Свети Ищван” и ги нащраках от всички страни. В седем се завърнах в кафенето, влязох в booking.com и си запазих самостоятелна стая в хостел, понеже се чувствах недоспала и антисоциална. Реших, че щом стаята е самостоятелна, това не се брои за емфатично потъпкване на дадената дума (само два дни по-рано се кълнях, че повече до хостели няма да припаря).

Поради някаква причина, не си направих труда да прерисувам картата как да стигна до хостела, и разчитах на фотографската си памет. Която, както и аз самата, не е особено добра с картите. (това са те, слабите ми страни – математика, ориентиране и мърдане на уши.)

Хванах метрото за две спирки, след което се сблъсках с двата си основни проблема в Будапеща. Първо – местоположението на реката, и второ – наличието на прекалено много подлези. Тук се налага да вмъкна едно уточнение – аз мразя подлези. Аз се губя в подлези. Няма нищо по-объркващо от подлезите. Сещате ли се онази игра – един си затваря очите, и другите го въртят, и после той тръгва да ги търси със затворени очи? Ами по същия начин ми действат подлезите. Напълно губя чувство за ориентация.

Единственото, което трябваше да направя, беше да изляза от подлеза и да тръгна към реката. Излязох от подлеза и тръгнах в противоположна посока. Това е нещо, което съм правила сигурно във всеки град, който посетих. Ако имаше такъв рекорд, със сигурност щях аз да го държа – тръгване в обратната посока при излизане от подлез в най-много европейски столици.

Точно в тази част на деня – около десет сутринта – се разбуждаха и будапещенските бездомници, които тръгваха да ровят по кошчетата за боклук. Това бяха най-добре уредилите се клошари в цяла Европа, сериозно. Бяха си организирали групички във всеки подлез, и всеки си беше подредил свое кътче – с дюшеци и матраци, одеяла, един си имаше дори нощно шкафче. Много мила картинка бяха, заспали под розовите улични телефони.

Вървях близо километър сред клошарите. Усетих, че не съм на прав път, когато започнах да навлизам в някакъв квартал. Питах за посоката. В Будапеща обичат да упътват. Всеки, когото спирах на улицата, ми се усмихваше широко и ме упътваше най-подробно. Не попаднах на човек, който да не говори английски. И изобщо, бяха свикнали на туристи. Въпреки това, убедена съм, на човекът, когото попитах сега, по-идиотски въпрос не му бяха задавали: „Извинете, накъде е реката – натам, или натам?”.

Завъртях се и тръгнах в правилна посока. След петстотин метра обаче реших да се правя на хитра и да мина напряко, през уличките. Това се оказа глупаво. Доведе до серия от подлези и ново загубване. И когато, вече напълно отчаяна, отново питах за посоката, уцелих туристка. „Извинете, знаете ли къде е спирка Блаха Луйза тер?„. „О, не, аз съм от Сидни… Обаче имам карта”. Чудесно, пак карти. Разучих картата по-съвестно този път. Благодарих на австралийката и тръгнах с бодра крачка към реката. Поне тръгнах натам, накъдето си мислех, че е реката. Отново бях объркала посоката. Въобще, тези „двеста метра” от спирката  до хостела се превърнаха в епичен неколкокилометров поход.

Ще опитам да обясня на хората, които имат чувство за ориентация, как точно ми се получава така. Представете си, че вие тръгвате към реката. Твърдо убедени сте, че знаете къде е реката, понеже сте я видели по-рано същия ден. Някак, усещате я къде е. По същия начин е и при мен, само дето вие в крайна сметка я намирате, а аз се оказвам из някакви тесни будапещенски улички, напълно изгубена.

Седнах на пейка и потънах в самосъжаление. И за втори път получих просветление – срещу мен имаше спирка на метрото. С метрото се справях, метрото беше направено като за идиоти. С табели и онези симпатични карти от по една, максимум две, линии.

Намерих хостела и проспах остатъка от деня.

Ще обобщя – обичам метрото, мразя подлези.

Следва продължение.

2 коментара

Filed under Из Европа

Ни в клин, ни в ръкав

Прекъсвам серията от пътеписи, за няколко бързи съобщения:

Първо, честит юли. Поздрав за всички, които поради някаква причина са намерили блога ми с разнообразни търсения на изгреви, слънца и July Morning:

Второ, Черно Фередже са страшни на живо, а аз си имам най-страхотния автограф.

Трето, днес започва Tour de France.

Budapest coming soon. *съспенс, съспенс*

5 коментара

Filed under К'во?

Клуж-Напока

(така де, „Клюж”)

05.05 – 06.06.2010

„Нямам никъв кеш, ама никъв кеш…”. (не знам дали тази реклама още върви. Не съм я виждала от месец и това ужасно ме радва.)

Слънцето ми блести в очите, раницата ми тежи, краката ме болят, недоспала съм, влакът (изненада!) е закъснял с два часа, гладна съм, и не стига това, ами и този досадник ми дудне в главата. А аз наистина нямам никакъв кеш. Понеже банкоматите удържат чудовищна такса всеки път, когато теглиш чужда валута, гледам да тегля рядко и по много. Но не знам колко много да изтегля, защото не знам нито колко време ще остана в Клуж, нито колко ще ми струва билетът до Будапеща.

Тук е моментът на напомня на невнимателния читател, че аз, като абсолютен тъпак, си бях взела билет с право на 10 дни път. След това като смятах (което винаги е груба грешка, светът щеше да е по-красиво място ако аз просто не смятах), се оказа, че планирам да направя 12 дни път. Реших да си избера два от по-кратките преходи и да пътувам с автобус. Клуж – Будапеща беше един от двата, така че се засилих към автогарата, за да разбера колко пари ще ми трябват.

Там не можаха да ми кажат нищо, защото не разбраха какво питам. Не, сериозно, каква друга квалификация може да се изисква от продавачка на билети на автогарата, освен владеене на английски? След многократно повтаряне на „Бу-да-пест”, бавно и с ясна дикция, тя накрая загря. Даде ми визитка на автобусна фирма, която има автобуси по маршрута Клуж – Будапеща, но не можа да ми каже колко ще струва.

Изобщо, ако имаше точка от пътуването, в която бях готова да ида на гарата и да хвана първия влак към вкъщи, това беше тя. За капак, Клуж се оказа точно толкова скучен, колкото твърдяха Богдан и Диа. Скучен и грозен. Имаше много красиви сгради, но улиците бяха опасани с невероятни количества кабели. Снимките се превръщаха в плетеница от черни черти с някаква сграда, едва различима на фон. Единственото, което наистина ме впечатли, беше църквата. Обиколих я няколко пъти и я снимах от всички ъгли. Видях и доста по-впечатляващи църкви из Европа, но след цял ден в Клуж, тази църква ми се стори нещо невероятно внушително.

Спах при Мария и Андрей – и двамата студенти, и двамата водещи активен социален живот. Тоест почти не ги видях. Аз съм от хората, които предпочитат да спят през нощта, колкото и да е странно. Мария се мерна сутринта, колкото да ми направи кафе, а с Андрей вечерта изпихме по чаша вино. Той се поинтересува защо съм спала на хостел в Брашов, а не в гората. Още се чудя дали говореше сериозно. В гората има мечки.

Автобусът до Будапеща беше през нощта. Оказах се още един цял ден в скучния Клуж. Изнесох се рано, за да оставя Мария и Андрей да се наспят. Намерих полянка до автогарата, на която следобеда четох книга, облегнала се на едно дърво. Беше идилично, като изключим факта, че полянката беше около пет на шест метра, между два паркинга. Отгоре имаше мост, по който с подрънкване преминаваха тирове и озадачени от мен хора. А на съседната също толкова голяма полянка лежеше типичен румънски селянин.

В случай, че някой се е засилил към Клуж (защо бе, хора?), ще споделя ценен опит. Единствения приятен парк в Клуж е край реката – отново пет на шест метра, но тревата е подкосена, има пейки и дръвчета, пенсионери, които хранят гълъбите, и една йога жена, която всяка сутрин прави странни упражнения, изтупана в бял анцуг. Освен това: най-прекия път от автогарата до гарата е през подлеза, не през моста, ако в Клуж има интернет клуб, то той е умело замаскиран, и румънците винаги спират на пешеходни пътеки, пресичайте смело. Мисля, че това е то.

Според визитката автобусът трябваше да пристигне в 9. Визитката обаче очевидно беше стара – беше накапана и пожълтяла. Не й се доверих и още в осем се изтърсих на автогарата. Където, както е традиционно за автогарите, се беше образувало скупчване на съмнителни типове. И освен обичайните – просяци, които не те оставят на мира, докато не им дадеш пари, шофьори на таксита-ментета, продавачки на непотребни дрънкулки и селянки с големи кошници, тук разполагаха и с по-редки екземпляри. Имаха си художник-нервак и проститутка. Седнах до художника. Единственото свободно място на пейките беше до него, защото той цъкаше, мърмореше и от време на време рязко откъсваше лист от скицника, смачкваше го на топка и го мяташе в коша. Между него и коша се оказах аз, което предизвика още цъкане и летящи над главата ми смачкани листи.

Автобусът пристигна в десет и пет. Познах го по картинката на визитката, фирмата междувременно си беше сменила името. Засилих се щастлива към шофьора и се сблъсках с езиковата бариера. Предишния ден успешно я бях преодоляла на два пъти на гарата – думите „да”, „мерси”, „гара”, „билет” и „перон” са същите на румънски и български, „коловоз” е „линиа”, а „влак” е „трен”. Бях пристигнала ужасно горда от себе си в Клуж. Дори леко съжалявах, че тъкмо съм започнала да хващам езика, и си тръгвам. Разговорите, които (не) проведох на автогарата обаче ме разколебаха. Първо момичето с „Будапест”, сега и този. Аз го разбирам, той мен – не. Пита имам ли билет. Отговарям „ну”. Опитвам се да му обясня, че искам да си купя билет от него, защото момичето на автогарата така ми е казало. Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну” и питам колко струва (размахвам пари и вдигам рамене въпросително). Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну”. Някаква жена от автобуса решава да се притече на помощ и ми превежда: „тикет”. Да, мерси, разбрах, искам да си купя. Питам я, с надежда, говори ли английски, тя ми мига насреща. Явно знанията й се ограничават с „тикет”.

В крайна сметка шофьорът забеляза парите и ме разбра. Заех последното останало място в автобуса. Тогава реших, че съм извадила невероятен късмет. На сутринта вече не смятах така. Първо, шофьорът не беше добър шофьор. Не мисля, че съм виждала някой да кара толкова неравномерно – ужасно бързо за няколко секунди, после ужасно бавно за няколко секунди. Освен това беше встрастен пушач и спираше на всяка бензиностанция или кръчма по пътя, за да пуши и да си говори с другите шофьори. „Пауза”, вика. Не знам дали можете да си представите кошмара – ти искаш да спиш, но на всеки двайсет минути трябва да слезеш от автобуса, за да висиш край поредната магистрална кръчма, заобиколен от хора, с които не говорите общ език. И докато кръчмите бяха румънски, беше горе-долу окей – влизаш, пиеш един чай, и тръгваш. В Унгария моите румънски леи бяха абсолютно безполезни и се налагаше да чакам отпред. Прекарах нощта в подскачане на студа, пред разни унгарски кръчми.

има 1 коментар

Filed under Из Европа

Брашов

04.06.2010

Бележка до мен: Никога повече хостели. Сериозно, през ум да не ти минава.

– Аз

Но да започнем отначало.

Събудих се с убеждението, че отивам в Клуж. Така и не разбрах как изпуснах влака. Станах рано, приготвих се бързо, почти не се загубих по пътя за спирката. Не го взех много навътре. Седнах да изпия едно кафе. До влака за Брашов оставаха 40 минути.

Румънските влакове са страхотни. Нови са, под някои от седалките още има найлон. Имат контакти във вагоните, което беше добре – бях забравила да си включа телефона да се зарежда предишната вечер. Вратите се отварят със сензорен бутон и стоят отворени, ако има някой пред тях (всеки, които е пътувал с някой от новите български влакове ще разбере – сещате ли се как като влака спре на гарата, и хората се нареждат на опашка на изхода, и вратата току тръгне да се затваря и затиска, в общи линии, всеки трети). Изобщо, трудно ми беше да повярвам на приказките на Богдан от вчера, че в Румъния, разбираш ли, влаковете закъснявали с по два часа.

Влакът закъсня с два часа. Благополучно се добрах до Брашов в ранния следобед.

Нямах къде да спя, така че започнах да обикалям гарата с надеждата да намеря кафене с WiFi. Кафене след кафене, едно и също. “Имате ли WiFi тук?”, „Какво?”, „Интернет!”, „А, не!”. Накрая ме спаси мола. Следващия път когато кажа нещо срещу моловете… щях да напиша „ме ударете през устата”, но и едно обикновено напомняне би свършило работа. Намерих си хостел. Не бях съвсем наясно какво е „хостел”. Избрах го заради името – Rolling Stone. Имаше и въодушевени отзиви за него в сайта. Беше ужасно евтино (8 евро на вечер или нещо такова), и си запазих легло в стая с шест. Голяма грешка.

Сега ще ви държа в напрежение и първо ще ви разкажа как си хванах такси. Първо, седях близо десет минути до пътя и махах на всяко преминаващо такси. Може би в Румъния не се прави така, не знам. Опитах и да викам „Такси!”. И така не ми се получи. След известно време на отсрещната страна на пътя спря такси. Отидох да питам дали е свободно. Разбира се, шофьорът не говореше английски, но ми махна да се качвам. Качих се и показах адреса на хостела на екрана на телефона си. Таксито не тръгна. Реших да питам какво става и разиграхме следната пантомима:

Аз: Соча си въображаем часовник на китката, вдигам рамене въпросително.

Той: Сочи някакъв човек, който тегли пари от банкомат, сочи празната седалка до себе си.

Ясно, чакаме оня.

Аз: Кимам.

Той: Сочи брояча, прави знак за „не” с показалец, сочи пътя… спира и се чуди. Започва бързо да ми говори на румънски. Хващам нещо за „полициe” и кимам. Ясно, няма да пуска брояча и ако ни спре полицията аз не съм клиент. Интересно, ако бях някоя западноевропейска туристка, как щях да му разбера балканската далавера. Шофьора решава, че съм негов човек и обещава да ме закара само за 5 леи (2.50 лв. – в румъния все още се справях с валутата лесно, като минах на форинти и крони стана страшно)

Хостела е в къща, в старата част на града, боядисана в крещящо лилаво. В антрето ме посреща котка. Аз обичам котки, но имаше нещо прекалено битово в изтегналата се върху шарено чердже ангорка. Отнякъде изскочи момичето на рецепцията и пита имам ли резервация. Хостела всъщност няма рецепция като рецепция, та не е странно че момичето не е зад нея, обаче аз не съм свикнала някакви свободно разхождащи се хора да ме питат имам ли резервация (нямаш ли бюро с компютър и телефон пред себе си, няма как да те взема насериозно) и отговарям доста дръпнато, че съм резервирала по интернет. Тонът ми въобще не я притеснява. Тя явно е от онези приказливи, приятелски настроени, пълни с енергия хора. Ужас.

Тя говори. Аз съм пътувала цял ден и съм мъкнала раницата по разни кафенета и искам просто да си взема душ и да сваля раницата от гърба си най-после. Но тя говори. Задава въпроси. И не дочаква да им отговоря. „Къде си била? Защо си в Брашов? А откъде си? А, не, чакай, аз ще позная! Полша?”, вмъквам отрицателно поклащане на главата, „България! Познах по акцента!”. По дяволите, твърдо „л”. И това ми го каза човек, който беше написал „responsibal” на една от табелите. (между другото, акцента си успешно го изгладих докъм Холандия) После вади карта на града и огражда с химикал какво трябва да посетя: „Това е замъка на Дракула, а това е черната кула, която е бяла, а това е бялата кула, която е сива, а пък това е ресторант с традиционни румънски ястия…”. Започва да изброява екскурзиите, които хостела организира – до замъка на Дракула, до замъка в Сибиу (който бил много по-красив, и бил сравняван с Версай, и по стените имало килими, толкова сложни за изработване, че човек може да направи само три такива „ин а лайфтайм”!) и до гората с мечките. Примигвам въпросително. В гората имало мечки, които през нощта слизали до контейнерите за боклук край пътя и хостела организирал екскурзия до там. Показа ми снимки – мечка в кофа за боклук, момче гали мечка в кофа за боклук, момиче подава боклук (сигурно нещо за ядене) на мечка в кофа за боклук. Не бях очарована. „Това е вече нелегално”, съобщава момичето, „Защото имаше смъртни случаи”. После бързо разяснява: „Може да не слизаш от колата, ако искаш! Само 60 леи!”. Не, мерси.

Най-после успявам да се добера до стаята. Бях сама в стая за шестима. Която не се заключва. Това беше нещото, което най-много ме потресе – повече от миризмата на мухъл, мръсните чаршафи или фактът, че навън беше 30 градуса, а вътре – 10, и прозорецът не се отваряше. Стаята не се заключваше. Нито пък двете външни врати на хостела. А ако съдех по чуващите се час по час сирени, положението с престъпността в Румъния не беше толкова розово, че да спя на отключено, без да подскачам при най-малкия шум.

Реших да си почина и кротко да си почета книжка. Някой нахлу в стаята ми и ми пишка в тоалетната. Като излезе от тоалетната, забеляза, че в стаята има някого. „Сори”, вика. „За осем евро, толкова”, помислих си. Взех си фотоапарата и излязох.

Брашов е красив. Още във влака бях забелязала, че Румъния най-после заприличва на това, което си представях – часовниковите кули, църквите и орнаментите по покривите.

Качих се до една от двете кули. Така и не разбрах бялата или черната, понеже не отидох до другата, за да сравня нюансите. Снимах я сигурно петдесе пъти, докато знамето на върха се развее живописно, опитвайки се да не хващам в кадър големия бял надпис „BRASOV” на билото на планината. Имитацията на надписа “HOLLYWOOD” в началото ми се стори забавна, после не можех да направя нито една снимка, без проклетия надпис. Видях и замъкът на Дракула в далечината. Оказа на другия край на града, и не ми се стори достатъчно обещаващ, за да се замъкна чак до там.

След което, естествено, се загубих. Опитах се да намеря традиционния румънски ресторант, за да хапна мамалига. Не знам защо не се получи, при положение, че имах карта с отбелязаните местоположения и на кулата, и на ресторанта. След едночасово обикаляне около едно и също струпване на кафенета и ресторанти и упорито ненамиране на какъвто и да е било традиционен ресторант, изведнъж реших, че ми се ядат праскови. Когато съм гладна съм ужасно лесно манипулируема. Дояжда ми се първото, което видя, подуша или за което си помисля – дояжда ми се много и веднага, и не мога да мисля за нищо друго. Намерих плод-зеленчук, купих си праскови, прибрах се в хостела („прибрах се” е неподходящ глагол за подобно негостоприемно място, както и да е) и се засилих щастлива към стаята, когато надеждите ми бяха разбити. На вратата ме посрещнаха три надписа: разбираемият „Пушенето забрането”, , абсурдният „Ограничете използването на вода по време на душ” и съкрушаващият „Без напитки и храна в стаите!”. Потънала в самосъжаление, излязох да си гриза прасковите на тротоара пред хостела.

Прибрах се в стаята за втори път. Легнах да спя. Понеже беше ужасно студено, задигнах одеялата от три от другите легла. И тъкмо си мислех (трябва да внимавам какво мисля) колко е хубаво, че съм сама в стаята и няма кой да ми пишка в тоалетната, да ми разказва забавните си пътешественически истории и най-важното – да си поиска одеялото, в стаята се изтърсиха петима французи. Петима. И говорят на френски. Понеже се бях унесла, си изкарах акъла – заспах в Румъния, къв е тоя френски, къде съм, коя съм, тези кои са и кой, по дяволите, е Пиер? Пиер, явно, беше доста разсеян. Другите току прекъсвата разговора, за да го повикат да се завърне и духовно при тях и да пусне някой, ако съдя по възторжения френски кикот, особено забавен коментар.

Надигнах рошава глава и ги изгледах като тъмен балкански субект. После се усетих и се опитах да им върна одеялата. Момичето се престраши да си вземе своето – с бързо, отсечено движение, и отскочи назад. Момчетата ме увериха, че всичко е окей и няма нужда. Ако щат. Извиниха се, че са ме събудили, и излязоха.

Върнаха се към 3 и пак ме събудиха. Беше страшно студено и носът ми беше леден.

Никога повече хостели.

5 коментара

Filed under Из Европа

Букурещ

Малко предистория – на втори юни си купих билет InterRail. Това е билет за влак, който ти позволява определен брой безплатни (с минимални доплащания за резервация при някои от бързите влакове) пътувания в определен брой дни. Избрах си 10 дни път в рамките на 22 дни, което беше неземно тъпо.

Жената на гарата явно продаваше такъв билет за първи път, понеже беше потресена. Беше ме върнала вкъщи десет дни по-рано, като с майчински тон обясни: „да си помислиш”. Стори й се ужасно невероятно, че 18-годишно момиче ще тръгне само из Европа с влака. Аз си мислех, че притеснителната част е „с влака”, а се оказа, че хората се стряскат повече от „само”. Ако знаех, щях да й разясня:

Първо, не познавам човек, който да не мрънка при моя режим за път: „спим само когато има време, ядем само където е евтино (за това дори аз си мрънках, но наум – беше нещо като стиснатото аз срещу гладното аз), за бира пари винаги има”.

Второ, не познавам човек, който да е схванал, че преди първото кафе с мен не се разговаря.

Трето, не познавам човек, който да е способен да прекара толкова време по влаковете, без да се изнерви до краен предел.

В крайна сметка уверих жената на гишето, че съм си помислила, взела съм си топли дрехи и много ще се пазя, и си получих билета.

Букурещ

03.06.2010

Дунав е кафяв.

Признавам си, прекарах четирите си часа в Русе във висене на гарата, бягане от досадните таксиджии (които ме мислеха за чужденка и се потрисаха като ги помолех да се разкарат моментално на български) и трепетно очакване най-после да видя Дунава. За който, естествено, си бях създала митична представа от песните. Представях си го как „се вълнува, весело шуми”, или поне „синей” („над ней”). Обаче не.

Докато се чудя това ли е то Дунав, бях в Румъния. И започнах да се чудя това ли е то Румъния. Представата ми за нея пък включваше кули, скали, кърваво червено, прилепи, овце и мамалига. Бързо маркетингово хрумване – румънските митничари трябва да носят ризи с жабо и да нагъват мамалига. Това ако не съживи туризма, не виждам какво.

След границата нищо не се промени. Митничарите, съвсем лишени от жабо и мамалига, ми провериха паспорта за първи и последен път, до връщането ми в България. На влака се натовариха петдесетина румънски селяни, които чоплеха румънски семки и си крещяха на румънски. Единия си пусна на телефона румънска чалга. Специално си записах в тефтера да си отбележа, ако някъде селяните са различни. Дори си нарисувах квадратче, което да тикна. Квадратчето още е празно.

Пристигнахме в Букурещ с половин час закъснение, което ми се стори страшно нередно за международен влак. Ако знаех какво ме чака през следващите два дни, щях да съм дори доволна. Ама не знаех.

(това ми е единствената снимка от Букурещ – оттам нататък се оказа невъзможно да убедя фотоапарата си, че е нощ, и няма да е лошо, евентуално, ако има желание, да снима със светкавица)

Богдан ме чакаше на гарата. (подгответе се да ви говоря за хора, които не познавате, без да си правя труда да ги представя) Оплаках му се от огромното закъснение, а той започна да ми обяснява как в Румъния това било минималното закъснение, и как те имали само един чифт релси и всички влакове се изчаквали, за да минат по тях. Реших, че просто плаши заблудения турист.

Румънското метро се оказа сериозно препятствие. Не знам как е Софийското, понеже съм пътувала с него веднъж преди две години, но тук се сблъсках с твърде много машини за твърде кратко време, и една продавачка на билети, която не владееше английски. Въобще, в Румъния имахме езикова бариера с поддържащия персонал. Богдан ми купи билет, после го пусна през машината на входа, и после ми натисна сензорния бутон на входа на метрото, който аз седях и наблюдавах с интерес (индианец пред пишеща машина, да). Кварталите им са поразително подобни на българските. Имат си панелки, например. „А, и ние имаме от тези”, викам. „И поляците, които бяха тук преди седмица, така казаха”, отговаря Богдан. Бездомните кучета, от друга страна, имаха един-единствен представител в лицето на кварталното куче, което живее по входовете и което всички хранят. Това беше последното бездомно куче, което видях, чак до летище Враждебна, София.

„Бира?”, питам. „Бира.”, съгласява се Богдан. Отиваме до някакъв бар в старата част на Букурещ. От нея, след Чаушеско, са останали две улици на кръст. Знаех, че наричат Букурещ „Малкият Париж”, и може би съм имала високи очаквания, но някак не бях впечатлена от няколкото тесни павирани улички, пълни с коли и народ. Провряхме се сред тълпата и намерихме бара, който според Богдан бил „вери найс”. Беше кошмарно шумно, защото на съседната маса някой имаше рожден ден – и аз не схванах връзката, но друго обяснение не получих.

След бърз културен обмен („А как е „Наздраве”?”, „А как е „Бира”?”, „На това му викаме „алба”, при вас как е?”), установявам, леко озадачена, че Богдан знае много за България. „Имам една приятелка, която учи български в университета”, пояснява той. „Стига бе!”. „Ей сега ще й звънна.” Диа обещава да дойде до 30 минути, обаче пристига за петнайсе, задъхана и ухилена до ушите. „Здравей”, поздравява на български. Българският й е ужасно добър. Перфектно произношение и граматика, оплесква само миналото свършено и миналото несвършено. Минаваме на английски, понеже Богдан е объркан. Тя ми разяснява колко невероятен град била София, и как някакви войници пред някакво министерство правели шоу на всеки кръгъл час (не, нямам представа). Вади лист да нарисува на Богдан как градът е в полите на Витоша. „И представяш ли си”, въодушевява се, „вместо на разходка в парка могат да отидат на разходка в планината”. Изумена е как е възможно да не намирам това за просто прекрасно. Аз обяснявам, че според един сайт ще умра след 80 години при инцидент в планината и затова не съм фен на планините.

Изпиваме по още няколко халби Тимишореана. Когато поръчва, Богдан не конкретизира името на бирата – просто сочи халбата и казва „Още една”. Не забелязах някой в Румъния да пие бира, различна от Тимишореана и минерална вода, различна от Дорна. Това доста опростява нещата. Междувременно успявам да разбера защо в Румъния не ме разбират и се налага да повтарям нещата по няколко пъти – заради твърдото „л”. Те там си нямат твърдо „л”. И като питах на гарата кога е влакът за Клуж, аз произнесох нещо като „Кууш”, а то било „Клюж”. И като им казах, че ще уча в Глазгоу, произнесох „Гуазгоу”, а пък те отговориха „Глясгоу?”.

Диа трябва да тръгва рано, защото учи за изпит по българска литература. В момента са на символистите. Учат Славейков на български, без превод. Кошмар. През целия път до метрото ми обяснява, че не трябва да ходя в Клуж (извинете, „Клюж”). Това бил най-скучният град в Трансилвания. „Ама той ми е най-удобен”, оправдавам се аз. Точно на средата между Букурещ и Будапеща. Не можело така, трябвало да ида в Брашов. Обещавам да видя какво мога да направя. Както се оказа, съдбата се погрижи за всичко.

6 коментара

Filed under Из Европа

I’m back!

Имам най-страхотната малка зелена кафеварка на света.

Не, не пиша пак след 10-месечна (ако не съм оплескала смятането, пък на. Кой завърши МГ, кой?) пълна, абсолютна и безпрекословна липса, заради кафеварката. Въпреки че и тя би била едно достатъчно значимо зелено събитие в сивото ми ежедневие. Така де, три седмична обиколка на Европа с раница на гърба, зелена кафеварка, научаването на факта, че мравките се протягат, когато се събудят (знаехте ли? Не е ли ужасно сладко?) – има предостатъчно причини за завръщане. Да се чуди човек как десет месеца нищо не съм писала.

Не, всъщност писах книга. Написах книга. Някой да ме похвали моментално, понеже започвам да се чувствам недооценена, което е сигурен път към превръщането в недооценена млада писателка, откъдето твърде лесно се кривва към недооценена млада поетеса и преди да се усетиш правиш литературно четене на бели стихове в местното читалище, с коса, сплетена на плитка, и влажен поглед.

Какво друго се случи, набързо: завърших училище (да ми се ненадяваш), разкатах матурите отвсякъде, почти съм приета в University of Glasgow и ще уча история, археология и английска литература. Не ходих на абитуриентска, ходих из Европа. Много ходих. С 11.7 kg раница на гърба. Купих си петнайсе чифта шарени чорапи. Мравките се протягат, когато се събудят.

Сега ще създам съспенс.

През следващите дни очаквайте:

– Как попаднах на ъндърграунд електро концерт в Прага

– Как погазих немския морал в Дрезден

– Как не пуших трева в Амстердам

– Как гледах Бразилия – Кот д’Ивоар пред Айфеловата кула

– Как се загубих в Лувъра, Ватикана, Пражкия дворец и Будапещкото метро

*съспенс, съспенс (не звучи ли като звук, който го издава животно? Примерно – мравка, когато се събуди)*

Ето ви и една снимка, да се настроите на вълната:


14 коментара

Filed under Из Европа

Как не се пише книга

или „Как да стане така, че колкото и време да отделим, в крайна сметка, да не напишем книга“.

Осъзнавам, че далеч не съм специалист в областта (с моя близо тригодишен творчески път и една година опити, посветени специално на (не)написването на книга). Изобщо не мога да се меря с всички, които са стигнали единствено до етапа „О, аз винаги съм искал да напиша книга“. Затова пък, ако и вие като мен, не сте успели да се ограничите с едното желание и все ви влече към химикалката/клавиатурата, аз съм насреща – давам една година гаранция за ненаписване на книга.

Не знам защо би ви било да не напишете книга за една година, това си зависи от вас. Във всеки случай, препоръчвам това ръководство на всеки, който смята, че фен-фикшъните по Twilight са една наистина свежа идея, на всеки, когото мама, тате и учителката по литература са уверили, че има какво да каже на света, и на всеки, чийто читателски опит се изчерпва с „Под игото“ и „Приключенията на Моливко и Сръчко“.

(ако сте очаквали да намерите писателски съвети тук – ами няма. Марш в книжарницата за „За писането“ на Стивън Кинг и „Курс по творческо писане“ на Йосип Новакович)

И така,

Как не се пише книга

It takes an awful long time to not write a book.

Douglas Adams

1. Не пипайте химикалка. Не. Не, казах. О, по дяволите! Защо не ме слушате? Нищо няма да стане така, нищо!

2. Не приближавайте химикалката до лист. Не. Не бе! Ама вие изобщо не разбирате от дума, а?

3. Не пишете. Рисувайте маргаритки, смятайте десетичния еквивалент на пи, правете каквото щете, само не пишете.

4. Все пак започнахте да пишете, нали? Е, мисля, че сега е подходящия момент да си вземете нещо за пиене. Определено ви се пие нещо. И ви се хапва. Що не си спретнете една плодова салата? И да си бучвате по някой резен портокал, докато пишете? Нямате портокали? Непременно идете до магазина да си купите!

5. Добре, разбрах, не ви се ядат портокали. Значи със сигурност ви се пишка. Не смейте да ми възразявате, пикае ви се! Пиш пиш пиш пишшшшш. А сега?

6. Налели сте си нещо за пиене, посетили сте тоалетната, време е да се върнем към листа? Не! Не се връщайте към листа. Мисля, че на връщане от тоалетната е добра идея да проверите дали някоя крушка не трябва да се смени, дали няма мръсни чинии в мивката и дали някоя стая няма нужда от пребоядисване. Изобщо, моментът е подходящ да отметнете някое отдавна отлагано домакинско задължение.

7. Нямате домакински задължения? Чудесно. И все пак, в тая стая не е ли твърде светло за писане? Я спуснете щорите. Е, не, става твърде тъмно. Що не дръпнете пердетата? А, супер. Вижте какъв красив слънчев ден. Хората се разхождат, смеят се и се радват на живота, а вие – социопати гадни – сте се затворили тук и ще ми пишете! Излезте малко на въздух, звъннете на приятели, разходете се. Ще пишем утре. Утре вече, непременно.

6 коментара

Filed under Книги