Виена

Виена моментално ме спечели.

Първо, защото е ужасно красива. Но за това после.

Второ, заради гарата. Вместо с баби, драпирани в плетени жилетки, и дядовци, миришещи на чесън (или обратното… не чесън, миришещ на дядовци и жилетки, драпирани в баби, а баби с чесън и дядовци с жилетки), беше пълна с ухилени образи с големи раници, шантави прически, шарени дрехи, спални чували и палатки.

Трето, понеже там намерих айрян.

Май не отразих подобаващо значимостта на този факт. Сега ще ви заразя с ентусиазъм:

Айрян!!!

Не беше ми хрумвало, че един от основните проблеми на пътуването ми ще е свързан с храната. Възприемах се за гражданин на света и гледах с леко снизхождение на хората, прехласващи се по българската кухня. Трите неща обаче, които ми липсваха най-много през цялото време (измествайки от лишеното ми от калций съзнание семейството, приятелите, котката, моето си легло и мп3 плейъра) бяха: сирене, кисело мляко и айрян. Нон-стоп си мислех за сирене, кисело мляко и айрян.

Някак, айрянът се е превърнал в неразделна част от ежедневието ми. Не съм усетила как и кога, но това е факт, с който ще ми се наложи да живея. Аз съм айрянохолик.  Из Европа нямат айрян. Нямат и кисело мляко. Имат някакъв измислен йогурт, рожба на извратен мозък с повредени вкусови рецептори. Йогурт. Наблъскан със захар, плодове, мюсли, фибри и бифитус есенсис.

Обаче, на центъра на Виена имаше „Била”. В „Била”-та – хладилник с млека. Сред млеката – айрян. Така де, “yoghurt drink”. С голям червен надпис „ново”. Тоест, заради мен са го пуснали. Огледах го много внимателно, пишеше „Natur”. Което, опирайки се на своите лингвистични умения, преведох като „натурален”. Без захар и бифидус есенсис, сещате се. Какво ли ви обяснявам,  ето го:

Не е ли невероятен?

Седнах на полянка в парка да си го изпия. Покрай мен преминаваха смеещи се хора и цъфтяха рози, птичките пееха, слънцето грееше, природната картина беше в унисон с моя вътрешен свят… докато, внезапно, та-та-та-ТАМ, гръм разцепи небето (хиперболизирам), и айрянът беше със захар.

Реших, че денят е твърде прекрасен за да изпадам в депресия. Изпих подсладения айрян, с леко отвращение, и с бодра стъпка продължих през Виена. Която, както споменах, е ужасно красива.

Имах карта, но изобщо не я погледнах от момента, в който наближих центъра. Нямаше нужда да следя за забележителностите и да ги търся – една до друга бяха скупчени красота след красота. И аз ходех, леко неориентирано, с постоянно включен фотоапарат, и поглед, постоянно насочен нагоре – към кули, и куполи, и покриви, украсени със статуи, и тераси с цветя. Краката много ме боляха. Все си мислех как „само ще отида да видя онези две бели кули какви са, и ще седна да си почина”, след това в далечината виждах нещо друго. И се налагаше да ходя натам бързо, защото имах само една вечер във Виена.

За презентацията е нужен JavaScript.

Една вечер, която прекарах в хостел. Отлагах моментът да го призная, защото ме беше страх от всеобщото презрение. От последните пет дни, откакто си бях обещала никога, никога повече да не стъпя в хостел, четири прекарах в хостел. И докато в Будапеща бях в самостоятелна стая и беше горе-долу простимо – движех се в сивата зона между пристъпено и непристъпено обещание, на ръба на позволеното, тук направо прекрачих границата. Наех си легло в шесторна стая. Ооо, срам. Ооо, позор. Бих се самобичувала, обаче сигурно ще боли.

Но да се върнем на хостела (ооо, срам). Демонстрирайки своята пословична съобразителност, го бях избрала в близост до гарата. Да, но пристигнах с автобус. Автогарата във Виена, както във всеки друг уважаващ себе си град, беше на другия край на града. „Е, нищо,” помислих си, „утре, като съм със влака, ще ми е удобно”. Не знам нужно ли е да припомням, но – нали знаете какво се случва, когато аз мисля?

След редовното изгубване, с помощта на две мили виенчанки, намерих спирката на трамвая. Бяха я скрили под земята, гадовете. Натоварих се на трамвай номер шест, целият изрисуван с графити и подрънкващ подозрително, и заедно заподрънквахме към централната гара. По средата на пътя, трамваят внезапно спря. Любезен женски глас каза нещо на немски. Всички в трамвая, в един глас, промърмориха дружно немско „о, пак ли” (а аз не успях да се включа) и слязоха. С тях – и аз. Предположих, че трамваят се е повредил, защото звучеше като нещо, което би се повредило. Повървяхме пет-шест метра до спирката и зачакахме. За да не изглеждам като тъп турист, не питах какво чакаме. Оказа се – следващият трамвай. Не знам кой е тъп, но това определено не беше добра идея. Визуализирайте – хората от един умерено пълен трамвай, слизат на една спирка, и се качват в следващия умерено пълен трамвай. Какво се получава? Хора като за два трамвая, в един. Тъпо.

Аз, с гигантската си раница, реших да не създавам допълнително напрежение, и изчаках следващата шестица. Тя пристигна точно след две минути и дори имаше място за сядане. Поуката от тази история, деца, е – научете как е „о, пак ли” на немски, за да не сте аутсайдери във виенския трамвай.

На рецепцията на хостела, когато ми видяха паспорта, опитаха да ми говорят на руски. Обясних, на руски (точно толкова развален, колкото е и немският ми) че предпочитам английски. В резултат, не получих welcome drink/приветственный напиток/Begrüßungsgetränk. Според брошурата ми се полагаше. Не уточняваха какъв, но ще да е бил водка, иначе не виждам как невладеенето на руски ме лиши от него.

В стаята ми имаше трима спящи канадци. Много тихо си метнах раницата, взех бърз душ и излязох. Като се прибрах, в стаята ми имаше трима спящи канадци. Много тихо си облякох тениската за сън, чаршафосах си леглото и си легнах. Сутринта се събудих рано, за да си хвана влака за Прага, и в стаята ми имаше трима спящи канадци.

Не знам в Канада каква им е дължината на нощите, но – по дяволите – тези хора много спят. Изобщо не са се усетили, че съм била в стаята, убедена съм.

Междувременно, бях успяла да разбера грешката си с избора на хостел. Освен че, както предупреждаваха коментарите в сайта, стаята беше мрачна и миришеше на мухъл, единственият му плюс – местоположението, въобще не ми вършеше работа. На другата сутрин щях да отпътувам към Прага от гара Meidling, а не от централна.

Сутринта реших да се правя на хитра и да стигна до там с градския транспорт, а не с такси. Естествено, загубих се. Не знам как се получи, имах си карта и всичко. Озовах се някъде. Нямах никаква идея къде, но не беше където трябва. Спрях на автобусна спирка, през която така и не мина автобус. После вървях един час и се оглеждах за такси, но нямаше. Накрая намерих трета гара. За какво са им всичките тези гари, по дяволите?

Хванах си такси от гарата. По някое време се сетих да питам колко ще ми струва. „Цен ойро”, отговаря таксиджията. Е да, ама аз имам само зийбън ойро в портмонето. Зупа куул, а? Предложих да спрем на банкомат по пътя, за да изтегля. Той не ме разбра, но явно седем евро го устройваха.

Пристигнах на правилната гара половин час преди тръгването на влака. Изгубването ми беше отнело точно толкова време, колкото му бях предвидила. Поздравих се мислено и реших, че заслужавам кафе, най-после. Обаче си бях дала всички пари на таксито. И вместо да се примиря, да се кача на влака и всичко да мине почти безпрепятствено, аз тръгнах да обикалям улиците около гарата и да търся банкомат. А във Виена никъде няма банкомати. Хората били плащали с карти – да, ама автомата за кафе не приемаше карти. В пълното си отчаяние, нахлух в някаква „Била”, взех си енергийна напитка, засилих се към касата, видях точещата се опашка, отказах се, върнах енергийната напитка на рафта, излязох през входа и разпищях алармата. Бях бърза като светкавица, така че никой не ми обърна внимание.

Два метра след „Била“ имаше банкомат. Изтеглих пари, но до тръгването на влака оставаха осем минути. Стиснала в ръка банкноти по двайсе евро, които автомата за кафе така или иначе не би приел, заспринтирах обратно към гарата и се метнах на влака в движение. Добре де, две минути преди тръгването. Ако беше в движение, това би придало на историята допълнителен драматизъм. Нека си представим, че е било в движение. Освен това съм имала каубойска шапка.

Защо стискам палци за Холандия

Сега ще си послужа с проспекция, и нарушавайки естествената хронология на събитията, ще ви спойлерна част от историята от Амстердам. Тая плахи надежди, че някой още си няма фаворит в тазвечершния финал и евентуално, може би, ще го трогна и ще осигуря още чифт стиснати палци за оранжевите.

В Амстердам реших да измия съдовете. Не знам сблъсквали ли сте се някога с кухнята на любител на сирене от мъжки пол, но ще опитам да пресъздам Кошмара с думи – много мръсни съдове. Много на брой и много мръсни. Със засъхнали лепкави остатъци от сирене и сос по тях. И чаши. Някои – с няколкодневна утайка от кафе на дъното. И най-разнообразни по форма и размер халби, с различни лога на марки бира.

След като изключително внимателно измих всички халби (явно събирани с години) и въздъхнах: „е, останаха само скучните чаши за вода“, естествено, счупих чаша за вода. Скучна, ама сервиза остана от пет чаши.

Реших, че мисията на деня ще бъде да купя чаша. Оказа се обаче (каква изненада), че на центъра на Амстердам няма нито един магазин за домашни потреби. Затова пък изобилства от магазини за сувенири. И понеже холандците са ужасно въодушевени от световното първенство, магазините са пълни с оранжеви стоки – тениски, и знамена, и ключодържатели, и шалчета, и магнити… и чаши. Да купиш сувенир от Холандия на холандец не е най-гениалната идея, обаче да купиш чаша с логото на националния отбор е някак различно, нали?

Купих оранжева чаша с холандското лъвче и надпис „Holland“, а посвещението гласеше: „За спомен от годината, в която Холандия станаха световни шампиони“. Дотук добре – действието се развива в груповата фаза, а Холандия вече са на финал. И, ако наистина станат шампиони, от тази чаша ще излезе една добра история. Ако вземат обаче, че паднат на финала, ще се превърне в кофти спомен: „А, да, тази чаша ми я подариха в годината, в която загубихме на финала от Испания.“ Някак не е същото.

Та така – не слушайте разни главоноги мекотели, ударете едно рамо и стиснете два палеца за лалетата, а?

Добавка, след мача: по дяволите, Пол.

Будапеща II

Днес ще прекаля със снимките. Само предупреждавам.

08.06.2010

На осми станах рано, взех си карта и си съставих реалистичен туристически план – набелязах си няколко близки една до друга забележителности, а пътят до тях по груби сметки трябваше да ми отнеме максимум час и половина, плюс загубването.

Е, невероятно но факт – не се загубих. Проблемът този път беше в мащаба на картата. То си пише, че един сантиметър е равен на един километър, но кой ли ти гледа. Моите „близки една до друга забележителности” се оказаха на два-три километра разстояние една от друга. И като прибавим навикът ми да се отклонявам от предварителния план: „а, ама той парламентът е само на два километра, непременно трябва да се отбия до него”, обиколката ми отне доста повече време от предвиденото и ме докара до пълно отчаяние. И за да не решите, че съм някое изнежено мрънкало – температурата, според едно от таблата на улицата, беше 42 градуса. По Целзий.

Можех да си спестя поне един час вървене, ако не бях такъв инат. Работата е там, че вместо да катериш баирите до стария град, можеш да хванеш “Budavari Siklo” – влакчета, които те качват до горе. На мен идеята ми дойде твърде туристическа. Един автобус с голям надпис “Sightseeing Tour” тъкмо беше стоварил голяма група възрастни германци пред гишето за купуване на билети. Имаха си екскурзовод, който вървеше най-отпред, вдигнал чадър. И купуваха сувенири, по дяволите!

По пътя нагоре също се отклоних, този път следвайки табела „към цитаделата”. Прозвуча ми впечатляващо. Добре, че срещнах една разочарована японка с огромен фотоапарат, която се връщаше, и я попитах какво има там. „А, само някаква статуя”. Реших да се придържам към първоначалния план. И най-накрая, след цял ден вървене в пека, се добрах до крайната дестинация – площада с Рибарския бастион и църквата на Матяш.

Оказа се невероятно красиво. От онези места, които те поразяват. Спираш и мигаш, с леко отворена уста и невярващ поглед. Ако бях сама, бих се почувствала тъпо, но се намерих в компанията на германските туристи, които си мърмореха възклицания на немски: „Аа, вундаба.”

Бастиона беше ужасно странен в архитектурно отношение. Ослушах се и се примъкнах към една група туристи, чиито екскурзовод говореше на английски. Рибарският бастион бил построен в края на деветнайсти век в неоготически и неокласически стил. Седемте кули символизирали седемте унгарски племена, заселили се в Панонската низина в края на първото хилядолетие. А името му идвал от това, че се намира в рибарския квартал. Гилдията на рибарите отговаряла за защитата на тази част от градските стени през средновековието.

Статуята на Ищван I, първия унгарски крал, също била неокласическа, а на пиедестала били изобразени сцени от живота на краля.

Църквата на Матяш (наричана така, понеже крал Матяш се женил там два пъти), естествено, беше в ремонт. Изобщо, по време на цялото пътуване, имах сериозен проблем с ремонтите. Налагаше се да снимам под невероятни ъгли, за да не хвана в кадър разни шарени скелета, огради, вериги и застаряващи общи работници без тениски.

Бях се качила по необичаен маршрут, така че на идване бях пропуснала най-впечатляващата гледка – стълбите към бастиона и кулите на църквата на фон. Видях я на връщане и опитах да я снимам. Батерията на фотоапарата ми се беше изтощила. Преди минути беше пълна, сега проклетия Канон пищеше да му сменя батери пака.

Видяло се е, викам си, ще се идва пак утре. За следващия ден имах смътната идея да отида до площада на героите и парка със социалистически статуи, но в крайна сметка реших, че не е голяма трагедия да ги пропусна. Площада на героите звучеше добре, а бях установила, че в Будапеща каквото звучи добре е разочароващо, а каквото звучи скучно („рибарският бастион”, вие сериозно?), е впечатляващо. Колкото до парка със социалистически статуи – нагледала съм се на соц изкуство, мерси. Исках да го видя, понеже ми се беше сторил странна идея. Унгарците явно много си се забавляват с комунизма. Освен, че са си събрали статуите на едно място като туристическа атракция, са спретнали реклами в соц стил, осеяни с петолъчки, за туристическите списания.

09.06.2010

На девети успях да се справя с линиите на метрото и стигнах до площада рано сутринта. Идеята ми беше да се вредя да снимам преди да са дошли туристите, а туристите бяха станали още по-рано, може би поради същата причина. Тълпите бяха още по-големи. Автобус след автобус стоварваха туристическа група след туристическа група. Пътят беше затворен, заради някакво официално събитие в двореца, и един самотен унгарски полицай опитваше да одържа напиращите шофьори на автобуси. Аз междувременно се опитвах да снимам, без да хвана главите и чадърите на преминаващите японци. С полицая си разменихме разбиращи погледи: „туристи.”

Качих се до горе, направих нови петдесет снимки на кулите на бастиона и отново опитах да снимам църквата на Матяш, без да хващам скелето и общите работници. Опитът не се увенча с успех. Ако някой иска снимки (може би дамата, която ми е намерила блога със „снимки на плешиви мъже”?), сега е моментът да се обажда.

След което се сблъсках с табелите. Не буквално, не съм чак толкова разсеяна. Имаха от онези табели за туристи – със стрелки към забележителностите. И докато на повечето места из града стрелките са две-три – тоест, има две-три близки забележителности, тук бяха по десетина. Във всички посоки. Това крайно ме обърка, понеже исках да ги видя всичките. Едновременно някакси. След известно обикаляне около табелата с нещастен вид, реших да си съставя План (или ПЛН, както би написал Rob Anybody): Точка едно, вода. Точка две, Виенската порта. Точка три, историческия музей.

Първа точка изпълних с умерен успех – купих си газирана минерална вода. Освен на забележителности в ремонт, от Будапеща ми тръгна и на газирана минерална вода. В Германия проблемът придоби чудовищни размери. С риск леко да се отклоня, до някой, който разбира – а бе, „васер” вода ли значи, или газирана вода?

Втора точка се оказа скучна. То можеше да се очаква – „Виенската порта” ми беше прозвучала впечатляващо. Беше просто… ами порта, която води към Виена. На следващия ден минахме през нея с автобуса, струва ми се.

Трета точка беше ключовата. Освен историческия музей, намерих и замъка Буда, плюс лабиринта към него, и испанското училище за езда. За малко да ги пропусна, понеже тръгнах да заобикалям в опит да се спася от тълпите туристи. Един полицай ме спря и ме информира, на унгарски, че пътят днес бил затворен и не можело да заобикалям. Каза ми и защо пътят е затворен, но аз, естествено, думичка унгарски не разбирам. Някакви момчета във военни униформи пушеха, насядали по шадраваните, и някакви коли със затъмнени стъкла пристигаха – нещо важно ще да се е случвало.

Посетих историческия музей, което рефлектира отрицателно върху състоянието на ходилата ми. Краката вече ме боляха зверски. А аз, със своите наивни представи за света, идея си нямах колко е голям всъщност музеят. Ами, много е голям. Разбрах го чак когато вече беше твърде късно – бяха ми връчили карта на входа (предвидливи хора – една карта би ми спестила много губене, например, в Лувъра), според която за обиколката на музея са ми необходими пет часа. Аз реших, че нямам пет часа. Пет часа може да са необходими на някой обикновен човек – аз археология ли ще уча, или какво? ArchaeologyWoman – обикновен човек през деня, супер археолог през… ъм, ранния следобед!

Обиколих музея точно за час. Подходих професионално – запознах се подробно с всички карти, изчетох всички табла, разучих керамиката през вековете, висях ужасно дълго време през една златна книга и комплект карти таро, запаметих шарките на прочутия еврейски килим – въобще, ако някой ми поиска report от музея, ще мога дори да го илюстрирам.

На връщане минах през площада, до който водеха влакчетата Badavari Siklo. Изкуших се да си хвана едно да ме смъкне до долу – щях да се окажа точно пред парламента и спирката на метрото. Стиснах зъби. Отново минах по баирите. Супер археолог през ранния следобед!

Будапеща I

07.06.2010

В Будапеща прекарах три дни на губене, снимане и задаване на тъпи въпроси. Изобщо, бях типичен турист.

Всичко започна още с пристигането. Шофьорът на автобуса ме беше питал къде ще слизам – на аеропорт, или на неплигет. Идея си нямах какво е „неплигет”, обаче бях сигурна, че не искам да слизам на никакъв аеропорт. Оказа се, че „неплигет” било автогарата. Пристигнахме благополучно в четири и половина сутринта.

Трябваше да намеря къде ще спя в Будапеща. През следващия един час обикалях уличките около неплигета в търсене на мол, осланяйки се на опита си от Брашов – в кафенетата на моловете има WiFi. Исках мол. Изпитвах отчаяна необходимост от мол. Този факт не ме кара да се гордея, но го споделям с оглед запазване обективността на разказа. Естествено, не намерих мол (къде са проклетите молове, когато ти трябват?).

Затова пък, когато се върнах на автогарата, намерих метрото. Беше като онези моменти, когато виждаш светлина в края на тунела, погледът ти светва, сърцето ти запява и край теб хвъркат пеперудки. (пеперудки нямаше, вмъкнах ги заради алитерацията)

За метрото искаха пари. Установих, че не съм си направила труда да проуча дори най-бегло особеностите на унгарския бит и култура. Спрях една жена и зададох следния тъп въпрос: „Извинете, какви са ви парите тук?”. Тя попремига, но отговори: „Форинти”. „О, форинти”, опитах как звучи аз, „И колко форинта са едно евро?”. Тя беше подготвена: „Вчера бяха 287”. Аз блокирах за момент, както всеки път, когато се сблъскам с число по-голямо от десет. „Благодаря”, отвърнах, изтеглих 15000 форинта и, чувствайки се богата, се засилих да си купя билет за метрото. Опитах да обясня на жената на гишето какво искам само с жестове. Така бях свикнала от Румъния. Тя ме изгледа изпод вежди. „”Един билет, моля” щеше да свърши работа”, скастри ме на английски.

Почувствах се тъпа. Беше крайно време да си набавя необходимото количество кофеин, за да спра да правя глупости. След което, естествено, направих поредната глупост – опитах се да набутам монети в автомата за кафе, който приема само банкноти. Жената, която бях питала за валутата, беше наблизо. Изучаваше ме с интерес. „За банкноти е”, разясни. „Вие да не сте американка?”.

В метрото избрах най-централната спирка със смътната идея, че там все трябва да има нещо интересно. И бях права – първо, там беше базиликата „Свети Ищван (Стефан)“, второ, там беше сградата на операта, и трето, там беше пълно с кафенета. Затворени, но всички със знак за WiFi на вратата. Дори закусвалните имаха WiFi. Избрах кафене с недвусмисленото име: „Калифорния интернет кафе”, което трябваше да отвори в 7. Според телефонът ми, часът беше седем без пет, така че търпеливо изчаках отпред пет минути и нахлух вътре. Двете сервитьорки още се мотаеха наоколо със заспали погледи, а столовете бяха наредени върху масите. Е, абсолютно безобразие!

„Не сме отворили още”, съобщи ми едната. „Отваряме в седем”.

Ама, такова! „Не е ли седем?”, питах аз, въпреки че знаех отговора.

„Не, шест е”, отвърна тя.

„Мисля, че е седем”, упорствах аз.

„Не”, натърти тя, „шест е.”

И аз прозрях. Часова разлика. Извиних се и се изнизах.

Един час обикалях около операта и „Свети Ищван” и ги нащраках от всички страни. В седем се завърнах в кафенето, влязох в booking.com и си запазих самостоятелна стая в хостел, понеже се чувствах недоспала и антисоциална. Реших, че щом стаята е самостоятелна, това не се брои за емфатично потъпкване на дадената дума (само два дни по-рано се кълнях, че повече до хостели няма да припаря).

Поради някаква причина, не си направих труда да прерисувам картата как да стигна до хостела, и разчитах на фотографската си памет. Която, както и аз самата, не е особено добра с картите. (това са те, слабите ми страни – математика, ориентиране и мърдане на уши.)

Хванах метрото за две спирки, след което се сблъсках с двата си основни проблема в Будапеща. Първо – местоположението на реката, и второ – наличието на прекалено много подлези. Тук се налага да вмъкна едно уточнение – аз мразя подлези. Аз се губя в подлези. Няма нищо по-объркващо от подлезите. Сещате ли се онази игра – един си затваря очите, и другите го въртят, и после той тръгва да ги търси със затворени очи? Ами по същия начин ми действат подлезите. Напълно губя чувство за ориентация.

Единственото, което трябваше да направя, беше да изляза от подлеза и да тръгна към реката. Излязох от подлеза и тръгнах в противоположна посока. Това е нещо, което съм правила сигурно във всеки град, който посетих. Ако имаше такъв рекорд, със сигурност щях аз да го държа – тръгване в обратната посока при излизане от подлез в най-много европейски столици.

Точно в тази част на деня – около десет сутринта – се разбуждаха и будапещенските бездомници, които тръгваха да ровят по кошчетата за боклук. Това бяха най-добре уредилите се клошари в цяла Европа, сериозно. Бяха си организирали групички във всеки подлез, и всеки си беше подредил свое кътче – с дюшеци и матраци, одеяла, един си имаше дори нощно шкафче. Много мила картинка бяха, заспали под розовите улични телефони.

Вървях близо километър сред клошарите. Усетих, че не съм на прав път, когато започнах да навлизам в някакъв квартал. Питах за посоката. В Будапеща обичат да упътват. Всеки, когото спирах на улицата, ми се усмихваше широко и ме упътваше най-подробно. Не попаднах на човек, който да не говори английски. И изобщо, бяха свикнали на туристи. Въпреки това, убедена съм, на човекът, когото попитах сега, по-идиотски въпрос не му бяха задавали: „Извинете, накъде е реката – натам, или натам?”.

Завъртях се и тръгнах в правилна посока. След петстотин метра обаче реших да се правя на хитра и да мина напряко, през уличките. Това се оказа глупаво. Доведе до серия от подлези и ново загубване. И когато, вече напълно отчаяна, отново питах за посоката, уцелих туристка. „Извинете, знаете ли къде е спирка Блаха Луйза тер?„. „О, не, аз съм от Сидни… Обаче имам карта”. Чудесно, пак карти. Разучих картата по-съвестно този път. Благодарих на австралийката и тръгнах с бодра крачка към реката. Поне тръгнах натам, накъдето си мислех, че е реката. Отново бях объркала посоката. Въобще, тези „двеста метра” от спирката  до хостела се превърнаха в епичен неколкокилометров поход.

Ще опитам да обясня на хората, които имат чувство за ориентация, как точно ми се получава така. Представете си, че вие тръгвате към реката. Твърдо убедени сте, че знаете къде е реката, понеже сте я видели по-рано същия ден. Някак, усещате я къде е. По същия начин е и при мен, само дето вие в крайна сметка я намирате, а аз се оказвам из някакви тесни будапещенски улички, напълно изгубена.

Седнах на пейка и потънах в самосъжаление. И за втори път получих просветление – срещу мен имаше спирка на метрото. С метрото се справях, метрото беше направено като за идиоти. С табели и онези симпатични карти от по една, максимум две, линии.

Намерих хостела и проспах остатъка от деня.

Ще обобщя – обичам метрото, мразя подлези.

Следва продължение.