Виена

Виена моментално ме спечели.

Първо, защото е ужасно красива. Но за това после.

Второ, заради гарата. Вместо с баби, драпирани в плетени жилетки, и дядовци, миришещи на чесън (или обратното… не чесън, миришещ на дядовци и жилетки, драпирани в баби, а баби с чесън и дядовци с жилетки), беше пълна с ухилени образи с големи раници, шантави прически, шарени дрехи, спални чували и палатки.

Трето, понеже там намерих айрян.

Май не отразих подобаващо значимостта на този факт. Сега ще ви заразя с ентусиазъм:

Айрян!!!

Не беше ми хрумвало, че един от основните проблеми на пътуването ми ще е свързан с храната. Възприемах се за гражданин на света и гледах с леко снизхождение на хората, прехласващи се по българската кухня. Трите неща обаче, които ми липсваха най-много през цялото време (измествайки от лишеното ми от калций съзнание семейството, приятелите, котката, моето си легло и мп3 плейъра) бяха: сирене, кисело мляко и айрян. Нон-стоп си мислех за сирене, кисело мляко и айрян.

Някак, айрянът се е превърнал в неразделна част от ежедневието ми. Не съм усетила как и кога, но това е факт, с който ще ми се наложи да живея. Аз съм айрянохолик.  Из Европа нямат айрян. Нямат и кисело мляко. Имат някакъв измислен йогурт, рожба на извратен мозък с повредени вкусови рецептори. Йогурт. Наблъскан със захар, плодове, мюсли, фибри и бифитус есенсис.

Обаче, на центъра на Виена имаше „Била”. В „Била”-та – хладилник с млека. Сред млеката – айрян. Така де, “yoghurt drink”. С голям червен надпис „ново”. Тоест, заради мен са го пуснали. Огледах го много внимателно, пишеше „Natur”. Което, опирайки се на своите лингвистични умения, преведох като „натурален”. Без захар и бифидус есенсис, сещате се. Какво ли ви обяснявам,  ето го:

Не е ли невероятен?

Седнах на полянка в парка да си го изпия. Покрай мен преминаваха смеещи се хора и цъфтяха рози, птичките пееха, слънцето грееше, природната картина беше в унисон с моя вътрешен свят… докато, внезапно, та-та-та-ТАМ, гръм разцепи небето (хиперболизирам), и айрянът беше със захар.

Реших, че денят е твърде прекрасен за да изпадам в депресия. Изпих подсладения айрян, с леко отвращение, и с бодра стъпка продължих през Виена. Която, както споменах, е ужасно красива.

Имах карта, но изобщо не я погледнах от момента, в който наближих центъра. Нямаше нужда да следя за забележителностите и да ги търся – една до друга бяха скупчени красота след красота. И аз ходех, леко неориентирано, с постоянно включен фотоапарат, и поглед, постоянно насочен нагоре – към кули, и куполи, и покриви, украсени със статуи, и тераси с цветя. Краката много ме боляха. Все си мислех как „само ще отида да видя онези две бели кули какви са, и ще седна да си почина”, след това в далечината виждах нещо друго. И се налагаше да ходя натам бързо, защото имах само една вечер във Виена.

За презентацията е нужен JavaScript.

Една вечер, която прекарах в хостел. Отлагах моментът да го призная, защото ме беше страх от всеобщото презрение. От последните пет дни, откакто си бях обещала никога, никога повече да не стъпя в хостел, четири прекарах в хостел. И докато в Будапеща бях в самостоятелна стая и беше горе-долу простимо – движех се в сивата зона между пристъпено и непристъпено обещание, на ръба на позволеното, тук направо прекрачих границата. Наех си легло в шесторна стая. Ооо, срам. Ооо, позор. Бих се самобичувала, обаче сигурно ще боли.

Но да се върнем на хостела (ооо, срам). Демонстрирайки своята пословична съобразителност, го бях избрала в близост до гарата. Да, но пристигнах с автобус. Автогарата във Виена, както във всеки друг уважаващ себе си град, беше на другия край на града. „Е, нищо,” помислих си, „утре, като съм със влака, ще ми е удобно”. Не знам нужно ли е да припомням, но – нали знаете какво се случва, когато аз мисля?

След редовното изгубване, с помощта на две мили виенчанки, намерих спирката на трамвая. Бяха я скрили под земята, гадовете. Натоварих се на трамвай номер шест, целият изрисуван с графити и подрънкващ подозрително, и заедно заподрънквахме към централната гара. По средата на пътя, трамваят внезапно спря. Любезен женски глас каза нещо на немски. Всички в трамвая, в един глас, промърмориха дружно немско „о, пак ли” (а аз не успях да се включа) и слязоха. С тях – и аз. Предположих, че трамваят се е повредил, защото звучеше като нещо, което би се повредило. Повървяхме пет-шест метра до спирката и зачакахме. За да не изглеждам като тъп турист, не питах какво чакаме. Оказа се – следващият трамвай. Не знам кой е тъп, но това определено не беше добра идея. Визуализирайте – хората от един умерено пълен трамвай, слизат на една спирка, и се качват в следващия умерено пълен трамвай. Какво се получава? Хора като за два трамвая, в един. Тъпо.

Аз, с гигантската си раница, реших да не създавам допълнително напрежение, и изчаках следващата шестица. Тя пристигна точно след две минути и дори имаше място за сядане. Поуката от тази история, деца, е – научете как е „о, пак ли” на немски, за да не сте аутсайдери във виенския трамвай.

На рецепцията на хостела, когато ми видяха паспорта, опитаха да ми говорят на руски. Обясних, на руски (точно толкова развален, колкото е и немският ми) че предпочитам английски. В резултат, не получих welcome drink/приветственный напиток/Begrüßungsgetränk. Според брошурата ми се полагаше. Не уточняваха какъв, но ще да е бил водка, иначе не виждам как невладеенето на руски ме лиши от него.

В стаята ми имаше трима спящи канадци. Много тихо си метнах раницата, взех бърз душ и излязох. Като се прибрах, в стаята ми имаше трима спящи канадци. Много тихо си облякох тениската за сън, чаршафосах си леглото и си легнах. Сутринта се събудих рано, за да си хвана влака за Прага, и в стаята ми имаше трима спящи канадци.

Не знам в Канада каква им е дължината на нощите, но – по дяволите – тези хора много спят. Изобщо не са се усетили, че съм била в стаята, убедена съм.

Междувременно, бях успяла да разбера грешката си с избора на хостел. Освен че, както предупреждаваха коментарите в сайта, стаята беше мрачна и миришеше на мухъл, единственият му плюс – местоположението, въобще не ми вършеше работа. На другата сутрин щях да отпътувам към Прага от гара Meidling, а не от централна.

Сутринта реших да се правя на хитра и да стигна до там с градския транспорт, а не с такси. Естествено, загубих се. Не знам как се получи, имах си карта и всичко. Озовах се някъде. Нямах никаква идея къде, но не беше където трябва. Спрях на автобусна спирка, през която така и не мина автобус. После вървях един час и се оглеждах за такси, но нямаше. Накрая намерих трета гара. За какво са им всичките тези гари, по дяволите?

Хванах си такси от гарата. По някое време се сетих да питам колко ще ми струва. „Цен ойро”, отговаря таксиджията. Е да, ама аз имам само зийбън ойро в портмонето. Зупа куул, а? Предложих да спрем на банкомат по пътя, за да изтегля. Той не ме разбра, но явно седем евро го устройваха.

Пристигнах на правилната гара половин час преди тръгването на влака. Изгубването ми беше отнело точно толкова време, колкото му бях предвидила. Поздравих се мислено и реших, че заслужавам кафе, най-после. Обаче си бях дала всички пари на таксито. И вместо да се примиря, да се кача на влака и всичко да мине почти безпрепятствено, аз тръгнах да обикалям улиците около гарата и да търся банкомат. А във Виена никъде няма банкомати. Хората били плащали с карти – да, ама автомата за кафе не приемаше карти. В пълното си отчаяние, нахлух в някаква „Била”, взех си енергийна напитка, засилих се към касата, видях точещата се опашка, отказах се, върнах енергийната напитка на рафта, излязох през входа и разпищях алармата. Бях бърза като светкавица, така че никой не ми обърна внимание.

Два метра след „Била“ имаше банкомат. Изтеглих пари, но до тръгването на влака оставаха осем минути. Стиснала в ръка банкноти по двайсе евро, които автомата за кафе така или иначе не би приел, заспринтирах обратно към гарата и се метнах на влака в движение. Добре де, две минути преди тръгването. Ако беше в движение, това би придало на историята допълнителен драматизъм. Нека си представим, че е било в движение. Освен това съм имала каубойска шапка.