Tag Archives: Румъния

Клуж-Напока

(така де, „Клюж”)

05.05 – 06.06.2010

„Нямам никъв кеш, ама никъв кеш…”. (не знам дали тази реклама още върви. Не съм я виждала от месец и това ужасно ме радва.)

Слънцето ми блести в очите, раницата ми тежи, краката ме болят, недоспала съм, влакът (изненада!) е закъснял с два часа, гладна съм, и не стига това, ами и този досадник ми дудне в главата. А аз наистина нямам никакъв кеш. Понеже банкоматите удържат чудовищна такса всеки път, когато теглиш чужда валута, гледам да тегля рядко и по много. Но не знам колко много да изтегля, защото не знам нито колко време ще остана в Клуж, нито колко ще ми струва билетът до Будапеща.

Тук е моментът на напомня на невнимателния читател, че аз, като абсолютен тъпак, си бях взела билет с право на 10 дни път. След това като смятах (което винаги е груба грешка, светът щеше да е по-красиво място ако аз просто не смятах), се оказа, че планирам да направя 12 дни път. Реших да си избера два от по-кратките преходи и да пътувам с автобус. Клуж – Будапеща беше един от двата, така че се засилих към автогарата, за да разбера колко пари ще ми трябват.

Там не можаха да ми кажат нищо, защото не разбраха какво питам. Не, сериозно, каква друга квалификация може да се изисква от продавачка на билети на автогарата, освен владеене на английски? След многократно повтаряне на „Бу-да-пест”, бавно и с ясна дикция, тя накрая загря. Даде ми визитка на автобусна фирма, която има автобуси по маршрута Клуж – Будапеща, но не можа да ми каже колко ще струва.

Изобщо, ако имаше точка от пътуването, в която бях готова да ида на гарата и да хвана първия влак към вкъщи, това беше тя. За капак, Клуж се оказа точно толкова скучен, колкото твърдяха Богдан и Диа. Скучен и грозен. Имаше много красиви сгради, но улиците бяха опасани с невероятни количества кабели. Снимките се превръщаха в плетеница от черни черти с някаква сграда, едва различима на фон. Единственото, което наистина ме впечатли, беше църквата. Обиколих я няколко пъти и я снимах от всички ъгли. Видях и доста по-впечатляващи църкви из Европа, но след цял ден в Клуж, тази църква ми се стори нещо невероятно внушително.

Спах при Мария и Андрей – и двамата студенти, и двамата водещи активен социален живот. Тоест почти не ги видях. Аз съм от хората, които предпочитат да спят през нощта, колкото и да е странно. Мария се мерна сутринта, колкото да ми направи кафе, а с Андрей вечерта изпихме по чаша вино. Той се поинтересува защо съм спала на хостел в Брашов, а не в гората. Още се чудя дали говореше сериозно. В гората има мечки.

Автобусът до Будапеща беше през нощта. Оказах се още един цял ден в скучния Клуж. Изнесох се рано, за да оставя Мария и Андрей да се наспят. Намерих полянка до автогарата, на която следобеда четох книга, облегнала се на едно дърво. Беше идилично, като изключим факта, че полянката беше около пет на шест метра, между два паркинга. Отгоре имаше мост, по който с подрънкване преминаваха тирове и озадачени от мен хора. А на съседната също толкова голяма полянка лежеше типичен румънски селянин.

В случай, че някой се е засилил към Клуж (защо бе, хора?), ще споделя ценен опит. Единствения приятен парк в Клуж е край реката – отново пет на шест метра, но тревата е подкосена, има пейки и дръвчета, пенсионери, които хранят гълъбите, и една йога жена, която всяка сутрин прави странни упражнения, изтупана в бял анцуг. Освен това: най-прекия път от автогарата до гарата е през подлеза, не през моста, ако в Клуж има интернет клуб, то той е умело замаскиран, и румънците винаги спират на пешеходни пътеки, пресичайте смело. Мисля, че това е то.

Според визитката автобусът трябваше да пристигне в 9. Визитката обаче очевидно беше стара – беше накапана и пожълтяла. Не й се доверих и още в осем се изтърсих на автогарата. Където, както е традиционно за автогарите, се беше образувало скупчване на съмнителни типове. И освен обичайните – просяци, които не те оставят на мира, докато не им дадеш пари, шофьори на таксита-ментета, продавачки на непотребни дрънкулки и селянки с големи кошници, тук разполагаха и с по-редки екземпляри. Имаха си художник-нервак и проститутка. Седнах до художника. Единственото свободно място на пейките беше до него, защото той цъкаше, мърмореше и от време на време рязко откъсваше лист от скицника, смачкваше го на топка и го мяташе в коша. Между него и коша се оказах аз, което предизвика още цъкане и летящи над главата ми смачкани листи.

Автобусът пристигна в десет и пет. Познах го по картинката на визитката, фирмата междувременно си беше сменила името. Засилих се щастлива към шофьора и се сблъсках с езиковата бариера. Предишния ден успешно я бях преодоляла на два пъти на гарата – думите „да”, „мерси”, „гара”, „билет” и „перон” са същите на румънски и български, „коловоз” е „линиа”, а „влак” е „трен”. Бях пристигнала ужасно горда от себе си в Клуж. Дори леко съжалявах, че тъкмо съм започнала да хващам езика, и си тръгвам. Разговорите, които (не) проведох на автогарата обаче ме разколебаха. Първо момичето с „Будапест”, сега и този. Аз го разбирам, той мен – не. Пита имам ли билет. Отговарям „ну”. Опитвам се да му обясня, че искам да си купя билет от него, защото момичето на автогарата така ми е казало. Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну” и питам колко струва (размахвам пари и вдигам рамене въпросително). Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну”. Някаква жена от автобуса решава да се притече на помощ и ми превежда: „тикет”. Да, мерси, разбрах, искам да си купя. Питам я, с надежда, говори ли английски, тя ми мига насреща. Явно знанията й се ограничават с „тикет”.

В крайна сметка шофьорът забеляза парите и ме разбра. Заех последното останало място в автобуса. Тогава реших, че съм извадила невероятен късмет. На сутринта вече не смятах така. Първо, шофьорът не беше добър шофьор. Не мисля, че съм виждала някой да кара толкова неравномерно – ужасно бързо за няколко секунди, после ужасно бавно за няколко секунди. Освен това беше встрастен пушач и спираше на всяка бензиностанция или кръчма по пътя, за да пуши и да си говори с другите шофьори. „Пауза”, вика. Не знам дали можете да си представите кошмара – ти искаш да спиш, но на всеки двайсет минути трябва да слезеш от автобуса, за да висиш край поредната магистрална кръчма, заобиколен от хора, с които не говорите общ език. И докато кръчмите бяха румънски, беше горе-долу окей – влизаш, пиеш един чай, и тръгваш. В Унгария моите румънски леи бяха абсолютно безполезни и се налагаше да чакам отпред. Прекарах нощта в подскачане на студа, пред разни унгарски кръчми.

има 1 коментар

Filed under Из Европа

Брашов

04.06.2010

Бележка до мен: Никога повече хостели. Сериозно, през ум да не ти минава.

– Аз

Но да започнем отначало.

Събудих се с убеждението, че отивам в Клуж. Така и не разбрах как изпуснах влака. Станах рано, приготвих се бързо, почти не се загубих по пътя за спирката. Не го взех много навътре. Седнах да изпия едно кафе. До влака за Брашов оставаха 40 минути.

Румънските влакове са страхотни. Нови са, под някои от седалките още има найлон. Имат контакти във вагоните, което беше добре – бях забравила да си включа телефона да се зарежда предишната вечер. Вратите се отварят със сензорен бутон и стоят отворени, ако има някой пред тях (всеки, които е пътувал с някой от новите български влакове ще разбере – сещате ли се как като влака спре на гарата, и хората се нареждат на опашка на изхода, и вратата току тръгне да се затваря и затиска, в общи линии, всеки трети). Изобщо, трудно ми беше да повярвам на приказките на Богдан от вчера, че в Румъния, разбираш ли, влаковете закъснявали с по два часа.

Влакът закъсня с два часа. Благополучно се добрах до Брашов в ранния следобед.

Нямах къде да спя, така че започнах да обикалям гарата с надеждата да намеря кафене с WiFi. Кафене след кафене, едно и също. “Имате ли WiFi тук?”, „Какво?”, „Интернет!”, „А, не!”. Накрая ме спаси мола. Следващия път когато кажа нещо срещу моловете… щях да напиша „ме ударете през устата”, но и едно обикновено напомняне би свършило работа. Намерих си хостел. Не бях съвсем наясно какво е „хостел”. Избрах го заради името – Rolling Stone. Имаше и въодушевени отзиви за него в сайта. Беше ужасно евтино (8 евро на вечер или нещо такова), и си запазих легло в стая с шест. Голяма грешка.

Сега ще ви държа в напрежение и първо ще ви разкажа как си хванах такси. Първо, седях близо десет минути до пътя и махах на всяко преминаващо такси. Може би в Румъния не се прави така, не знам. Опитах и да викам „Такси!”. И така не ми се получи. След известно време на отсрещната страна на пътя спря такси. Отидох да питам дали е свободно. Разбира се, шофьорът не говореше английски, но ми махна да се качвам. Качих се и показах адреса на хостела на екрана на телефона си. Таксито не тръгна. Реших да питам какво става и разиграхме следната пантомима:

Аз: Соча си въображаем часовник на китката, вдигам рамене въпросително.

Той: Сочи някакъв човек, който тегли пари от банкомат, сочи празната седалка до себе си.

Ясно, чакаме оня.

Аз: Кимам.

Той: Сочи брояча, прави знак за „не” с показалец, сочи пътя… спира и се чуди. Започва бързо да ми говори на румънски. Хващам нещо за „полициe” и кимам. Ясно, няма да пуска брояча и ако ни спре полицията аз не съм клиент. Интересно, ако бях някоя западноевропейска туристка, как щях да му разбера балканската далавера. Шофьора решава, че съм негов човек и обещава да ме закара само за 5 леи (2.50 лв. – в румъния все още се справях с валутата лесно, като минах на форинти и крони стана страшно)

Хостела е в къща, в старата част на града, боядисана в крещящо лилаво. В антрето ме посреща котка. Аз обичам котки, но имаше нещо прекалено битово в изтегналата се върху шарено чердже ангорка. Отнякъде изскочи момичето на рецепцията и пита имам ли резервация. Хостела всъщност няма рецепция като рецепция, та не е странно че момичето не е зад нея, обаче аз не съм свикнала някакви свободно разхождащи се хора да ме питат имам ли резервация (нямаш ли бюро с компютър и телефон пред себе си, няма как да те взема насериозно) и отговарям доста дръпнато, че съм резервирала по интернет. Тонът ми въобще не я притеснява. Тя явно е от онези приказливи, приятелски настроени, пълни с енергия хора. Ужас.

Тя говори. Аз съм пътувала цял ден и съм мъкнала раницата по разни кафенета и искам просто да си взема душ и да сваля раницата от гърба си най-после. Но тя говори. Задава въпроси. И не дочаква да им отговоря. „Къде си била? Защо си в Брашов? А откъде си? А, не, чакай, аз ще позная! Полша?”, вмъквам отрицателно поклащане на главата, „България! Познах по акцента!”. По дяволите, твърдо „л”. И това ми го каза човек, който беше написал „responsibal” на една от табелите. (между другото, акцента си успешно го изгладих докъм Холандия) После вади карта на града и огражда с химикал какво трябва да посетя: „Това е замъка на Дракула, а това е черната кула, която е бяла, а това е бялата кула, която е сива, а пък това е ресторант с традиционни румънски ястия…”. Започва да изброява екскурзиите, които хостела организира – до замъка на Дракула, до замъка в Сибиу (който бил много по-красив, и бил сравняван с Версай, и по стените имало килими, толкова сложни за изработване, че човек може да направи само три такива „ин а лайфтайм”!) и до гората с мечките. Примигвам въпросително. В гората имало мечки, които през нощта слизали до контейнерите за боклук край пътя и хостела организирал екскурзия до там. Показа ми снимки – мечка в кофа за боклук, момче гали мечка в кофа за боклук, момиче подава боклук (сигурно нещо за ядене) на мечка в кофа за боклук. Не бях очарована. „Това е вече нелегално”, съобщава момичето, „Защото имаше смъртни случаи”. После бързо разяснява: „Може да не слизаш от колата, ако искаш! Само 60 леи!”. Не, мерси.

Най-после успявам да се добера до стаята. Бях сама в стая за шестима. Която не се заключва. Това беше нещото, което най-много ме потресе – повече от миризмата на мухъл, мръсните чаршафи или фактът, че навън беше 30 градуса, а вътре – 10, и прозорецът не се отваряше. Стаята не се заключваше. Нито пък двете външни врати на хостела. А ако съдех по чуващите се час по час сирени, положението с престъпността в Румъния не беше толкова розово, че да спя на отключено, без да подскачам при най-малкия шум.

Реших да си почина и кротко да си почета книжка. Някой нахлу в стаята ми и ми пишка в тоалетната. Като излезе от тоалетната, забеляза, че в стаята има някого. „Сори”, вика. „За осем евро, толкова”, помислих си. Взех си фотоапарата и излязох.

Брашов е красив. Още във влака бях забелязала, че Румъния най-после заприличва на това, което си представях – часовниковите кули, църквите и орнаментите по покривите.

Качих се до една от двете кули. Така и не разбрах бялата или черната, понеже не отидох до другата, за да сравня нюансите. Снимах я сигурно петдесе пъти, докато знамето на върха се развее живописно, опитвайки се да не хващам в кадър големия бял надпис „BRASOV” на билото на планината. Имитацията на надписа “HOLLYWOOD” в началото ми се стори забавна, после не можех да направя нито една снимка, без проклетия надпис. Видях и замъкът на Дракула в далечината. Оказа на другия край на града, и не ми се стори достатъчно обещаващ, за да се замъкна чак до там.

След което, естествено, се загубих. Опитах се да намеря традиционния румънски ресторант, за да хапна мамалига. Не знам защо не се получи, при положение, че имах карта с отбелязаните местоположения и на кулата, и на ресторанта. След едночасово обикаляне около едно и също струпване на кафенета и ресторанти и упорито ненамиране на какъвто и да е било традиционен ресторант, изведнъж реших, че ми се ядат праскови. Когато съм гладна съм ужасно лесно манипулируема. Дояжда ми се първото, което видя, подуша или за което си помисля – дояжда ми се много и веднага, и не мога да мисля за нищо друго. Намерих плод-зеленчук, купих си праскови, прибрах се в хостела („прибрах се” е неподходящ глагол за подобно негостоприемно място, както и да е) и се засилих щастлива към стаята, когато надеждите ми бяха разбити. На вратата ме посрещнаха три надписа: разбираемият „Пушенето забрането”, , абсурдният „Ограничете използването на вода по време на душ” и съкрушаващият „Без напитки и храна в стаите!”. Потънала в самосъжаление, излязох да си гриза прасковите на тротоара пред хостела.

Прибрах се в стаята за втори път. Легнах да спя. Понеже беше ужасно студено, задигнах одеялата от три от другите легла. И тъкмо си мислех (трябва да внимавам какво мисля) колко е хубаво, че съм сама в стаята и няма кой да ми пишка в тоалетната, да ми разказва забавните си пътешественически истории и най-важното – да си поиска одеялото, в стаята се изтърсиха петима французи. Петима. И говорят на френски. Понеже се бях унесла, си изкарах акъла – заспах в Румъния, къв е тоя френски, къде съм, коя съм, тези кои са и кой, по дяволите, е Пиер? Пиер, явно, беше доста разсеян. Другите току прекъсвата разговора, за да го повикат да се завърне и духовно при тях и да пусне някой, ако съдя по възторжения френски кикот, особено забавен коментар.

Надигнах рошава глава и ги изгледах като тъмен балкански субект. После се усетих и се опитах да им върна одеялата. Момичето се престраши да си вземе своето – с бързо, отсечено движение, и отскочи назад. Момчетата ме увериха, че всичко е окей и няма нужда. Ако щат. Извиниха се, че са ме събудили, и излязоха.

Върнаха се към 3 и пак ме събудиха. Беше страшно студено и носът ми беше леден.

Никога повече хостели.

5 Коментари

Filed under Из Европа

Букурещ

Малко предистория – на втори юни си купих билет InterRail. Това е билет за влак, който ти позволява определен брой безплатни (с минимални доплащания за резервация при някои от бързите влакове) пътувания в определен брой дни. Избрах си 10 дни път в рамките на 22 дни, което беше неземно тъпо.

Жената на гарата явно продаваше такъв билет за първи път, понеже беше потресена. Беше ме върнала вкъщи десет дни по-рано, като с майчински тон обясни: „да си помислиш”. Стори й се ужасно невероятно, че 18-годишно момиче ще тръгне само из Европа с влака. Аз си мислех, че притеснителната част е „с влака”, а се оказа, че хората се стряскат повече от „само”. Ако знаех, щях да й разясня:

Първо, не познавам човек, който да не мрънка при моя режим за път: „спим само когато има време, ядем само където е евтино (за това дори аз си мрънках, но наум – беше нещо като стиснатото аз срещу гладното аз), за бира пари винаги има”.

Второ, не познавам човек, който да е схванал, че преди първото кафе с мен не се разговаря.

Трето, не познавам човек, който да е способен да прекара толкова време по влаковете, без да се изнерви до краен предел.

В крайна сметка уверих жената на гишето, че съм си помислила, взела съм си топли дрехи и много ще се пазя, и си получих билета.

Букурещ

03.06.2010

Дунав е кафяв.

Признавам си, прекарах четирите си часа в Русе във висене на гарата, бягане от досадните таксиджии (които ме мислеха за чужденка и се потрисаха като ги помолех да се разкарат моментално на български) и трепетно очакване най-после да видя Дунава. За който, естествено, си бях създала митична представа от песните. Представях си го как „се вълнува, весело шуми”, или поне „синей” („над ней”). Обаче не.

Докато се чудя това ли е то Дунав, бях в Румъния. И започнах да се чудя това ли е то Румъния. Представата ми за нея пък включваше кули, скали, кърваво червено, прилепи, овце и мамалига. Бързо маркетингово хрумване – румънските митничари трябва да носят ризи с жабо и да нагъват мамалига. Това ако не съживи туризма, не виждам какво.

След границата нищо не се промени. Митничарите, съвсем лишени от жабо и мамалига, ми провериха паспорта за първи и последен път, до връщането ми в България. На влака се натовариха петдесетина румънски селяни, които чоплеха румънски семки и си крещяха на румънски. Единия си пусна на телефона румънска чалга. Специално си записах в тефтера да си отбележа, ако някъде селяните са различни. Дори си нарисувах квадратче, което да тикна. Квадратчето още е празно.

Пристигнахме в Букурещ с половин час закъснение, което ми се стори страшно нередно за международен влак. Ако знаех какво ме чака през следващите два дни, щях да съм дори доволна. Ама не знаех.

(това ми е единствената снимка от Букурещ – оттам нататък се оказа невъзможно да убедя фотоапарата си, че е нощ, и няма да е лошо, евентуално, ако има желание, да снима със светкавица)

Богдан ме чакаше на гарата. (подгответе се да ви говоря за хора, които не познавате, без да си правя труда да ги представя) Оплаках му се от огромното закъснение, а той започна да ми обяснява как в Румъния това било минималното закъснение, и как те имали само един чифт релси и всички влакове се изчаквали, за да минат по тях. Реших, че просто плаши заблудения турист.

Румънското метро се оказа сериозно препятствие. Не знам как е Софийското, понеже съм пътувала с него веднъж преди две години, но тук се сблъсках с твърде много машини за твърде кратко време, и една продавачка на билети, която не владееше английски. Въобще, в Румъния имахме езикова бариера с поддържащия персонал. Богдан ми купи билет, после го пусна през машината на входа, и после ми натисна сензорния бутон на входа на метрото, който аз седях и наблюдавах с интерес (индианец пред пишеща машина, да). Кварталите им са поразително подобни на българските. Имат си панелки, например. „А, и ние имаме от тези”, викам. „И поляците, които бяха тук преди седмица, така казаха”, отговаря Богдан. Бездомните кучета, от друга страна, имаха един-единствен представител в лицето на кварталното куче, което живее по входовете и което всички хранят. Това беше последното бездомно куче, което видях, чак до летище Враждебна, София.

„Бира?”, питам. „Бира.”, съгласява се Богдан. Отиваме до някакъв бар в старата част на Букурещ. От нея, след Чаушеско, са останали две улици на кръст. Знаех, че наричат Букурещ „Малкият Париж”, и може би съм имала високи очаквания, но някак не бях впечатлена от няколкото тесни павирани улички, пълни с коли и народ. Провряхме се сред тълпата и намерихме бара, който според Богдан бил „вери найс”. Беше кошмарно шумно, защото на съседната маса някой имаше рожден ден – и аз не схванах връзката, но друго обяснение не получих.

След бърз културен обмен („А как е „Наздраве”?”, „А как е „Бира”?”, „На това му викаме „алба”, при вас как е?”), установявам, леко озадачена, че Богдан знае много за България. „Имам една приятелка, която учи български в университета”, пояснява той. „Стига бе!”. „Ей сега ще й звънна.” Диа обещава да дойде до 30 минути, обаче пристига за петнайсе, задъхана и ухилена до ушите. „Здравей”, поздравява на български. Българският й е ужасно добър. Перфектно произношение и граматика, оплесква само миналото свършено и миналото несвършено. Минаваме на английски, понеже Богдан е объркан. Тя ми разяснява колко невероятен град била София, и как някакви войници пред някакво министерство правели шоу на всеки кръгъл час (не, нямам представа). Вади лист да нарисува на Богдан как градът е в полите на Витоша. „И представяш ли си”, въодушевява се, „вместо на разходка в парка могат да отидат на разходка в планината”. Изумена е как е възможно да не намирам това за просто прекрасно. Аз обяснявам, че според един сайт ще умра след 80 години при инцидент в планината и затова не съм фен на планините.

Изпиваме по още няколко халби Тимишореана. Когато поръчва, Богдан не конкретизира името на бирата – просто сочи халбата и казва „Още една”. Не забелязах някой в Румъния да пие бира, различна от Тимишореана и минерална вода, различна от Дорна. Това доста опростява нещата. Междувременно успявам да разбера защо в Румъния не ме разбират и се налага да повтарям нещата по няколко пъти – заради твърдото „л”. Те там си нямат твърдо „л”. И като питах на гарата кога е влакът за Клуж, аз произнесох нещо като „Кууш”, а то било „Клюж”. И като им казах, че ще уча в Глазгоу, произнесох „Гуазгоу”, а пък те отговориха „Глясгоу?”.

Диа трябва да тръгва рано, защото учи за изпит по българска литература. В момента са на символистите. Учат Славейков на български, без превод. Кошмар. През целия път до метрото ми обяснява, че не трябва да ходя в Клуж (извинете, „Клюж”). Това бил най-скучният град в Трансилвания. „Ама той ми е най-удобен”, оправдавам се аз. Точно на средата между Букурещ и Будапеща. Не можело така, трябвало да ида в Брашов. Обещавам да видя какво мога да направя. Както се оказа, съдбата се погрижи за всичко.

6 Коментари

Filed under Из Европа