Голямата световна молспирация

Израснала съм в свят, в който объркващо грозните дрехи, в еднакви (според модата в момента) цветове, провиснали по закачалките с пропадналостта, която може да си позволи единствено много скъпа дреха,  обитаваха предимно марковите магазини на центъра. Купуваха ги перхидролени по душа, а често и в действителност, дами от континенталната част на страната със смътната идея, че купуват най-доброто. Сега изведнъж, с мол-инвазията, грозните дрехи станаха масова привилегия, при това удобно съчетана с ескалатори/асансьори, кафенета, кина, магазини за хранителни стоки, за свещи и сапуни, за сувенири и за часовници. Всичко това нямаше как да не ме наведе на въпроса: Къде, по дяволите, са домашните потреби? А? Представете си, че ви потрябват закачалки, примерно. И какво, ще излезете от мола ли?

Какво съм се разпискала? Справедливият ми гняв всъщност е породен от грубата грешка, която допуснах днес.

Днес аз, пренебрегвайки отчаяните вопли на интуицията си, посетих Mall Varna с идеята да пазарувам. Житейският ми опит трябваше да ме е научил, че ако варненското тийнейджърство от женски пол целокупно и нон-стоп въздиша по нещо, то това нещо несъмнено не е за мен. Но уви, любопитството уби котката. Така де, любопитството уби желанието ми да експериментирам с подобни всенародни мании.

Още на входа, когато небето притъмня и буреносни облаци се засъбираха на хоризонта, когато вятърът виеше по пустите улици, а гракът на чайките възвести задаващата се буря, когато прекрачих прага и ме блъсна силната сладникава миризма на ароматизатор, усетих злата аура на проклетия мол. Злокобно място, зло.
По лъскавия под, под лъскавия купол няколко етажа по-нагоре, покрай лъскавите магазини, сновяха хора с празни погледи и множество торби. Цели стада въодушевени пубери, твърдо решени да изхарчат джобните си за месеци напред, обилно парфюмирани жени на токчета (трак-трак-трак подсказваше задаването им отдалеч) с влачещи се зад тях затънали в самосъжаление мъже, и насред това сборище – аз, с обичайните ми оръфани дънки. Поне имах благоразумието да се дегизирам в зелен суитчър, вместо да облека тениската Star Wars със светещ в тъмното лазерен меч.

Все едно, леко зашеметена от необичайната обстановка, влязох в първия магазин. Дрехи. Ужасно много дрехи. Не ме разбирайте погрешно, аз нося дрехи. Обаче ги купувам между другото, ако мерна нещо някъде, докато отивам на някакво трето място, или по интернет, или с идеята да ги украся с текстилни бои. Изобщо, цялата ритуалност на пазаруването на промишлени количества дрехи ми се вижда отблъскваща.

И така. Да визуализираме: голям магазин, наоколо – дрехи, стрелкат се жени с фанатичен блясък в очите, въздухът вони сладникаво, на фон монотонен техно ритъм. Насред това – аз, плъзвам поглед по закачените блузи, харесвам си нещо, стрелкам се към него, отскачам назад потресена. Сценката се повтаря неколкократно. Точно така се сблъсках и с първия мол кошмар – блещукането. В кой момент точно всички женски дрехи започнаха да блещукат и как съм успяла да го проспя? Гледаш нормална тениска с картинка, приближаваш се, светлината на лампите попада върху нея и установяваш, че цялата е покрита с пайети, брокат, лъскави камъчета или сребристи/златисти нишки. Ужасяващо.
По време на отчаяните си опити да открия дреха, която не променя състоянието си ако бъде осветена, дойде, съвсем естествено, втория мол кошмар – дрехите бяха грозни. Или с щампа, рисувана сякаш с ляв крак от болен от паркинсон далтонист, или с озадачаващо провиснали ръкави, или с разтеглен на необичайни места плат, или прозиращи и стесняващи се точно където не трябва, или пък поразително приличаща на нощница.

Заболя ме главата, изпаднах в дълбоко отчаяние и изхвърчах от проклетата геена огнена. Окончателно затвърдих подозренията си, че шопингът е едно от онези женски забавления, които никога няма да проумея. Другите са едночасовите телефонни разговори, тестовете „той изневерява ли ви?“ и педикюра.

Утре ми пристигат тениските от teniski.нещо-си, с Lumpy от Happy Tree Friends и стопиращ космонавт.

Момичето с уменията

/или „не знаеш в кой момент снимката ти ще се озове на нечия ограда“./

Представете си следната ситуация – вървя си аз по варненските улици, със своята смешна подскоклива походка, Tomi Joutsen от Amorphis ми се дере в ушите, слънцето грее, гларусите вряскат и изобщо цари типична варненска идилия, с нищо ненамекваща за предстоящото крушение. Преминавам покрай поредния строеж и оглеждам изпод вежди налепените по оградата плакати. Обичайните чалга величия, малко предизборни агитации, фирма, която „кърти, пробива, извозва“… Внезапно погледа ми привлича напълно невинноизглеждащ плакат. Шареничък такъв, весел, с разноцветни букви и няколко снимки. „Различно лято“, чета, „опит, отговорност, подкрепа“. „Баси кифлите“ е първото, което ми хрумва за иначе симпатичните момичета на снимките, понеже съм ужасен човек, а и не си падам по подобни инициативи: „аз съм скучен, намерете ми занимание за лятото“. Понечвам да продължа по пътя, когато погледът ми се плъзва по последната снимка. Малко като в анимационно филмче, ми трябва време да осмисля видяното. Заковавам се рязко, извръщам се втори път и ченето ми увисва. Буквално. Нека визуализираме – аз с поглед като на теле в железница, отсреща – строеж, ограда, плакат. Ето този плакат:

Познахте ли снимката най-вдясно? Е, аз я познах. Ето тази е.

Преди две години поради някаква причина се оказах на ЛАРП (цък, ако се чудиш какво е ЛАРП), организиран от общината. Беше ми първият ЛАРП и го играех вещица, понеже не бях сигурна дали не съм твърде пацифистична за да налагам хората с пластмасови мечове. В последствие се оказа, че не съм, но затова друг път. Важното в момента е, че моята снимка от 2007 с островърха шапка, наметало и широка усмивка се размотава безпризорно из града.

Странното (тоест, поредното странно) е, че преди около седмица бях попаднала на тази публикация – в общи линии, милата американка се оплаква, че някаква чешка фирма е откраднала снимката на семейството й за рекламните си табла. За момент се зачудих как бих се почувствала, ако разбера, че някоя моя снимка, снабдена с неподходящо рекламно изречение, е разлепена из Прага. Идеята бързо беше отхвърлена с непривично скромното „притрябвала им е моя снимка“.

Поне „умения“ е далеч по-приемливо от „Ще подготвим и доставим вашите поръчки до два работни дни“.

Баща ми веднага излезе с конструктивно предложение – да се изтърся в общината и да поискам хонорар. От кмета, лично. Ако на входа ме попитат къде отивам да отсека: „Аз съм момичето с уменията, трябва да се срещна с Кирчо“.

И така де – ако искате различно лято, аз съм вашият човек.

And the girl with the skills saves the day!