Tag Archives: Букурещ

Букурещ

Малко предистория – на втори юни си купих билет InterRail. Това е билет за влак, който ти позволява определен брой безплатни (с минимални доплащания за резервация при някои от бързите влакове) пътувания в определен брой дни. Избрах си 10 дни път в рамките на 22 дни, което беше неземно тъпо.

Жената на гарата явно продаваше такъв билет за първи път, понеже беше потресена. Беше ме върнала вкъщи десет дни по-рано, като с майчински тон обясни: „да си помислиш”. Стори й се ужасно невероятно, че 18-годишно момиче ще тръгне само из Европа с влака. Аз си мислех, че притеснителната част е „с влака”, а се оказа, че хората се стряскат повече от „само”. Ако знаех, щях да й разясня:

Първо, не познавам човек, който да не мрънка при моя режим за път: „спим само когато има време, ядем само където е евтино (за това дори аз си мрънках, но наум – беше нещо като стиснатото аз срещу гладното аз), за бира пари винаги има”.

Второ, не познавам човек, който да е схванал, че преди първото кафе с мен не се разговаря.

Трето, не познавам човек, който да е способен да прекара толкова време по влаковете, без да се изнерви до краен предел.

В крайна сметка уверих жената на гишето, че съм си помислила, взела съм си топли дрехи и много ще се пазя, и си получих билета.

Букурещ

03.06.2010

Дунав е кафяв.

Признавам си, прекарах четирите си часа в Русе във висене на гарата, бягане от досадните таксиджии (които ме мислеха за чужденка и се потрисаха като ги помолех да се разкарат моментално на български) и трепетно очакване най-после да видя Дунава. За който, естествено, си бях създала митична представа от песните. Представях си го как „се вълнува, весело шуми”, или поне „синей” („над ней”). Обаче не.

Докато се чудя това ли е то Дунав, бях в Румъния. И започнах да се чудя това ли е то Румъния. Представата ми за нея пък включваше кули, скали, кърваво червено, прилепи, овце и мамалига. Бързо маркетингово хрумване – румънските митничари трябва да носят ризи с жабо и да нагъват мамалига. Това ако не съживи туризма, не виждам какво.

След границата нищо не се промени. Митничарите, съвсем лишени от жабо и мамалига, ми провериха паспорта за първи и последен път, до връщането ми в България. На влака се натовариха петдесетина румънски селяни, които чоплеха румънски семки и си крещяха на румънски. Единия си пусна на телефона румънска чалга. Специално си записах в тефтера да си отбележа, ако някъде селяните са различни. Дори си нарисувах квадратче, което да тикна. Квадратчето още е празно.

Пристигнахме в Букурещ с половин час закъснение, което ми се стори страшно нередно за международен влак. Ако знаех какво ме чака през следващите два дни, щях да съм дори доволна. Ама не знаех.

(това ми е единствената снимка от Букурещ – оттам нататък се оказа невъзможно да убедя фотоапарата си, че е нощ, и няма да е лошо, евентуално, ако има желание, да снима със светкавица)

Богдан ме чакаше на гарата. (подгответе се да ви говоря за хора, които не познавате, без да си правя труда да ги представя) Оплаках му се от огромното закъснение, а той започна да ми обяснява как в Румъния това било минималното закъснение, и как те имали само един чифт релси и всички влакове се изчаквали, за да минат по тях. Реших, че просто плаши заблудения турист.

Румънското метро се оказа сериозно препятствие. Не знам как е Софийското, понеже съм пътувала с него веднъж преди две години, но тук се сблъсках с твърде много машини за твърде кратко време, и една продавачка на билети, която не владееше английски. Въобще, в Румъния имахме езикова бариера с поддържащия персонал. Богдан ми купи билет, после го пусна през машината на входа, и после ми натисна сензорния бутон на входа на метрото, който аз седях и наблюдавах с интерес (индианец пред пишеща машина, да). Кварталите им са поразително подобни на българските. Имат си панелки, например. „А, и ние имаме от тези”, викам. „И поляците, които бяха тук преди седмица, така казаха”, отговаря Богдан. Бездомните кучета, от друга страна, имаха един-единствен представител в лицето на кварталното куче, което живее по входовете и което всички хранят. Това беше последното бездомно куче, което видях, чак до летище Враждебна, София.

„Бира?”, питам. „Бира.”, съгласява се Богдан. Отиваме до някакъв бар в старата част на Букурещ. От нея, след Чаушеско, са останали две улици на кръст. Знаех, че наричат Букурещ „Малкият Париж”, и може би съм имала високи очаквания, но някак не бях впечатлена от няколкото тесни павирани улички, пълни с коли и народ. Провряхме се сред тълпата и намерихме бара, който според Богдан бил „вери найс”. Беше кошмарно шумно, защото на съседната маса някой имаше рожден ден – и аз не схванах връзката, но друго обяснение не получих.

След бърз културен обмен („А как е „Наздраве”?”, „А как е „Бира”?”, „На това му викаме „алба”, при вас как е?”), установявам, леко озадачена, че Богдан знае много за България. „Имам една приятелка, която учи български в университета”, пояснява той. „Стига бе!”. „Ей сега ще й звънна.” Диа обещава да дойде до 30 минути, обаче пристига за петнайсе, задъхана и ухилена до ушите. „Здравей”, поздравява на български. Българският й е ужасно добър. Перфектно произношение и граматика, оплесква само миналото свършено и миналото несвършено. Минаваме на английски, понеже Богдан е объркан. Тя ми разяснява колко невероятен град била София, и как някакви войници пред някакво министерство правели шоу на всеки кръгъл час (не, нямам представа). Вади лист да нарисува на Богдан как градът е в полите на Витоша. „И представяш ли си”, въодушевява се, „вместо на разходка в парка могат да отидат на разходка в планината”. Изумена е как е възможно да не намирам това за просто прекрасно. Аз обяснявам, че според един сайт ще умра след 80 години при инцидент в планината и затова не съм фен на планините.

Изпиваме по още няколко халби Тимишореана. Когато поръчва, Богдан не конкретизира името на бирата – просто сочи халбата и казва „Още една”. Не забелязах някой в Румъния да пие бира, различна от Тимишореана и минерална вода, различна от Дорна. Това доста опростява нещата. Междувременно успявам да разбера защо в Румъния не ме разбират и се налага да повтарям нещата по няколко пъти – заради твърдото „л”. Те там си нямат твърдо „л”. И като питах на гарата кога е влакът за Клуж, аз произнесох нещо като „Кууш”, а то било „Клюж”. И като им казах, че ще уча в Глазгоу, произнесох „Гуазгоу”, а пък те отговориха „Глясгоу?”.

Диа трябва да тръгва рано, защото учи за изпит по българска литература. В момента са на символистите. Учат Славейков на български, без превод. Кошмар. През целия път до метрото ми обяснява, че не трябва да ходя в Клуж (извинете, „Клюж”). Това бил най-скучният град в Трансилвания. „Ама той ми е най-удобен”, оправдавам се аз. Точно на средата между Букурещ и Будапеща. Не можело така, трябвало да ида в Брашов. Обещавам да видя какво мога да направя. Както се оказа, съдбата се погрижи за всичко.

Advertisements

6 Коментари

Filed under Из Европа