Tag Archives: бира

Прага I

11.06 – 12.06.2010

Обичам Прага. Архитектурата, реката, мостовете, кошниците с цветя по уличните лампи, бирата и чешкият. Обичам.

Мина ми през ума да се направя на тайнствена и деликатно да пропусна единадесети юни. Можех да обявя и награда за този, който открие какво не е наред. Като при онези картинки, в които рибите плуват в небето, а по дърветата растат сандвичи. Ако имаше еднодневна дупка в разказа, някой можеше да си помисли, че тогава ми се е случило нещо интересно и вълнуващо, което предпочитам да запазя за себе си. По дяволите, щеше да е толкова мистериозно.

Е, ще си кажа – на единадесети не се случи абсолютно нищо. Беше един ден, пропилян в път, загубване, съжаляване на изстрадалите ми крака и соц хотели. Един соц хотел всъщност. „Глобус”. Явно, че за стягането му бяха хвърлени много пари, но за тесните коридори и потискащите прозорчета просто е нямало какво да се направи. Миришеше на манджа. По стените имаше дървена ламперия. Съветско ми беше, някак.

Точно в девет сутринта на дванадесети юни, още в тъмна доба, докато отлепях клепачи и кротко попремигвах срещу слънцето, както се полага в подобен ранен час, в стаята ми нахлу чистачка с парцал. Проведохме следният абсурден диалог:

– Сори – каза чистачката. – Бла-бла-рж  – допълни след кратък размисъл. (не цитирам дословно, беше нещо на чешки)

– Кво? – попитах аз на български, после осъзнах къде съм, и повторих въпроса на английски. – Кво?

– Сори – повтори тя, все още на рамката на вратата.

– Стаята е заета, чек-аута е в десет – информирах я аз за правилата на хотела, в който работи.

– Я – съгласи се тя и се изнесе на заден ход.

В десет опитах да платя на рецепцията с унгарски форинти, вместо с чешки крони, събудих подозренията на рецепциониста с невладеенето си на руски, нарамих си раницата и се изнесох. Хотела беше близо до последната спирка на метрото, сред пражката гора. Пътят беше отбелязан с боя по дърветата.

Уговорката със Степан беше за шест следобед, пред „пича на коня”. Не без основание реших, че намирането на „пича на коня” ще ми отнеме поне няколко часа, така че го поставих като точка две от плана за деня.  Точка едно беше пиенето на двойно черно в първото кафене по пътя.

Точка две се увенча с учудващо бърз успех. Докато се возех в метрото, избрах произволна спирка и слязох на нея. Пред мен беше статуята на пича на коня (прекарах трите си дни в Прага и последвалите седмици без никаква идея кой е той, сега изведнъж ме загложди любопитство). По пиедестала му и по булеварда надолу, по пейки, тротоари, огради и бордюри, бяха струпани туристи. Ужасно много туристи. Не мисля, че съм виждала да се пада по-малко територия на глава турист в друга европейска столица. Десетки фотоапарати щракаха, десетки  светкавици просветваха, десетки японци с чадъри снимаха десетки скучни неща десетки пъти.

С първа точка от плана – кафето – нещата не бяха толкова розови. Пича на коня беше, явно, в центъра на града. Без да правя връзка между местоположението му и цените по централните кафенета, се набутах в едно от последните. И понеже още не си бях изпила първото кафе, а и пристигах от гората с раница на гръб, се чувствах заспала, отдалечена от пороците на обществото и порядките на цивилизацията, и изобщо – куха като лейка. Не си направих труда да погледна цените в менюто. За капак, сервитьора не говореше английски. Поръчах двойно кафе и минерална вода. Получих обикновено кафе и газирана минерална вода. А удоволствието ми струваше около пет евро.

Следобеда, освен че жалеех за петте евро, упорито и неуморно се туристничих. Тоест, обикалях, снимах, ходих по туристически места и ръгах с лакти в ребрата другите туристи, където тълпата беше твърде гъста, за да се измъкна по друг начин. Ясно си спомням как снимах някаква порта много пъти от различни ъгли, в опит да не хвана преминаващите долу коли. Както се оказа на следващия ден, тази порта въобще дори не е била толкова важна. А важните неща не успях да снимам, защото ми се изтощи батерията на фотоапарата. Но да не нарушаваме хронологията.

This slideshow requires JavaScript.

В шест без нещо се завърнах при пича на коня, седнах на пейка сред туристите, извадих си “Мъртвата зона” и се подготвих да прекарам няколко кротки минути на релакс и дочитане на главата от книгата. Кротките ми минути бяха по-малко от предвиденото, защото Степан беше точен.

Степан е много мой човек – учи журналистика,  списва литературна колонка в списание, има издадена книга и готов ръкопис на втора, освен това слуша Ник Кейв и знае изумително много за чешката бира. „Обичаш бира?”, поинтересува се, като при кратката лекция за историята на Pilsen, на мен ми светнаха очите. Ха, и питаш! Аз, естествено, опитах благоприлично да замажа положението и да разсея алкохолисткото впечатление, което създадох. „Наблягам на качеството, а не на количеството”, уточних и гордо додадох: „И никога не се напивам”.  „Значи не пиеш достатъчно”, заключи той. „Сега ще ти организирам beer trip и ще ти докараме Пражки махмурлук”. Няма да ви държа в напрежение – с първото се справи професионално, с второто – не.

Последва нещо, което, струва ми се, на английски се нарича „pub crawl”, но аз предпочитам да го възприемам от образователната му страна и му викам „опознавателна обиколка на Прага, с цел изучаване особеностите на чешките пивоварни традиции”. Пътят минаваше покрай реката, което ми даде възможност да се запозная с няколко забележителности отблизо и един замък отдалеч, както и да снимам една лодка и два лебеда. Степан се похвали, че веднъж участвал в екипа на някакъв филм, който снимали край реката. Тъкмо да се впечатля, и се оказа, че задачата му е била да хвърля хляб на лебедите, за да не влизат в кадър.

Първият бар имаше поразителна офис атмосфера. Сякаш след пет следобед изритват чиновниците, скриват бюрата и компютрите в мазето, а рецепцията пригаждат за бар. Бели стени, снимки в рамки, шкаф с някакви хартии по него. Имаше нещо общо с анти-комунистическото движение. Попитах за човека на една от снимките – бил лидерът на демократите. Това доведе до разговор на политическа тема, който ме накара да се чувствам малко неудобно. Искам да кажа, какво сме направили ние по време на Пражката пролет?

След две-три бири поставихме крайна цел на експедицията – фабриката на Старопрамен. И тъкмо когато въодушевено закрачих, доколкото ми позволяваха пришките, по пражките тротоари, ентусиазмът ми беше охладен от дъжда. Скрихме се в най-странния бар, в който някога съм била. Тематиката беше астроложка. Към менюто вървеше лист с хороскоп. По стените висяха окултни картини (точно срещу нашата маса ангелче пишкаше във варел, обкръжен от мистични руни). Това обаче явно изобщо не притесняваше подпийналите мъже, които се бяха събрали, за да гледат мача. И сякаш идеята за астроложки бар не е достатъчно абсурдна, на долния етаж се помещаваше мрачен ъндърграунд ресторант, за чието озвучаване редуваха пост-хардкор с мелодичен метълкор, от време на време разнообразявани от маткор. Пробвахме и двата етажа за по бира, сравнихме имената на зодиите на български и чешки, аз се пробвах с чешкото „рж” (звук между „р” и „ж”, можете ли да си представите?), Степан – с българското твърдо „л”.

След многобройни премеждия, възпрепятствания от страна на природните стихии (добре де, изисква се престъпно хиперболизиране, за да нарека тихия дъждец „стихия”… но пък що за епичност придаде!) и няколко чаши бира, по залез слънце, достигнахме крайната цел – фабриката на Старопрамен. Сега ще убия епиката – беше си сграда като сграда, в дъното на задънена уличка.

Междувременно, Степан си беше наумил, че трябва да посетя традиционна чешка кръчма. В първия момент реших, че ще е нещо фолклорно, след това получих уточнение – „с пияниците, и циганите, и всичко”. Опитах да обясня, че нито изпадналите кръчмета, нито циганите са ми някаква екзотика, обаче той настоя, че наблизо имало автентичен бар. Е, намерихме го. И наистина – типична изпаднала кръчма с пластмасови маси. Едно-единствено нещо убиваше атмосферата, затова пък я убиваше брутално – в ъгъла просветваше играта „Шрек“. Пускаш монета, а тя ти пуска топче, с което трябва да целиш героите от „Шрек“. Страшно автентично. Естествено, седнахме точно до машината. Както си пиехме бирите, към играта се приближи с поклащане един от „традиционните” обитатели на бара, огромен мъжага с кожено яке,  и съсредоточено взе да блъска топчето в Магарето, което явно носеше най-много точки.

Докато мръзнехме на спирката и чакахме автобуса, Степан ме предупреди, че в Чехия общежитията не били нищо особено. Да не очаквам много. Кимнах с разбиране. „Ясно. Какви животни имате?”. „Как така животни?”, изуми се той. „Сещаш се, мишки, хлебарки…”. „Нямаме животни”. Значи всичко беше наред.

Advertisements

8 Коментари

Filed under Из Европа