Tag Archives: БДЖ

Букурещ

Малко предистория – на втори юни си купих билет InterRail. Това е билет за влак, който ти позволява определен брой безплатни (с минимални доплащания за резервация при някои от бързите влакове) пътувания в определен брой дни. Избрах си 10 дни път в рамките на 22 дни, което беше неземно тъпо.

Жената на гарата явно продаваше такъв билет за първи път, понеже беше потресена. Беше ме върнала вкъщи десет дни по-рано, като с майчински тон обясни: „да си помислиш”. Стори й се ужасно невероятно, че 18-годишно момиче ще тръгне само из Европа с влака. Аз си мислех, че притеснителната част е „с влака”, а се оказа, че хората се стряскат повече от „само”. Ако знаех, щях да й разясня:

Първо, не познавам човек, който да не мрънка при моя режим за път: „спим само когато има време, ядем само където е евтино (за това дори аз си мрънках, но наум – беше нещо като стиснатото аз срещу гладното аз), за бира пари винаги има”.

Второ, не познавам човек, който да е схванал, че преди първото кафе с мен не се разговаря.

Трето, не познавам човек, който да е способен да прекара толкова време по влаковете, без да се изнерви до краен предел.

В крайна сметка уверих жената на гишето, че съм си помислила, взела съм си топли дрехи и много ще се пазя, и си получих билета.

Букурещ

03.06.2010

Дунав е кафяв.

Признавам си, прекарах четирите си часа в Русе във висене на гарата, бягане от досадните таксиджии (които ме мислеха за чужденка и се потрисаха като ги помолех да се разкарат моментално на български) и трепетно очакване най-после да видя Дунава. За който, естествено, си бях създала митична представа от песните. Представях си го как „се вълнува, весело шуми”, или поне „синей” („над ней”). Обаче не.

Докато се чудя това ли е то Дунав, бях в Румъния. И започнах да се чудя това ли е то Румъния. Представата ми за нея пък включваше кули, скали, кърваво червено, прилепи, овце и мамалига. Бързо маркетингово хрумване – румънските митничари трябва да носят ризи с жабо и да нагъват мамалига. Това ако не съживи туризма, не виждам какво.

След границата нищо не се промени. Митничарите, съвсем лишени от жабо и мамалига, ми провериха паспорта за първи и последен път, до връщането ми в България. На влака се натовариха петдесетина румънски селяни, които чоплеха румънски семки и си крещяха на румънски. Единия си пусна на телефона румънска чалга. Специално си записах в тефтера да си отбележа, ако някъде селяните са различни. Дори си нарисувах квадратче, което да тикна. Квадратчето още е празно.

Пристигнахме в Букурещ с половин час закъснение, което ми се стори страшно нередно за международен влак. Ако знаех какво ме чака през следващите два дни, щях да съм дори доволна. Ама не знаех.

(това ми е единствената снимка от Букурещ – оттам нататък се оказа невъзможно да убедя фотоапарата си, че е нощ, и няма да е лошо, евентуално, ако има желание, да снима със светкавица)

Богдан ме чакаше на гарата. (подгответе се да ви говоря за хора, които не познавате, без да си правя труда да ги представя) Оплаках му се от огромното закъснение, а той започна да ми обяснява как в Румъния това било минималното закъснение, и как те имали само един чифт релси и всички влакове се изчаквали, за да минат по тях. Реших, че просто плаши заблудения турист.

Румънското метро се оказа сериозно препятствие. Не знам как е Софийското, понеже съм пътувала с него веднъж преди две години, но тук се сблъсках с твърде много машини за твърде кратко време, и една продавачка на билети, която не владееше английски. Въобще, в Румъния имахме езикова бариера с поддържащия персонал. Богдан ми купи билет, после го пусна през машината на входа, и после ми натисна сензорния бутон на входа на метрото, който аз седях и наблюдавах с интерес (индианец пред пишеща машина, да). Кварталите им са поразително подобни на българските. Имат си панелки, например. „А, и ние имаме от тези”, викам. „И поляците, които бяха тук преди седмица, така казаха”, отговаря Богдан. Бездомните кучета, от друга страна, имаха един-единствен представител в лицето на кварталното куче, което живее по входовете и което всички хранят. Това беше последното бездомно куче, което видях, чак до летище Враждебна, София.

„Бира?”, питам. „Бира.”, съгласява се Богдан. Отиваме до някакъв бар в старата част на Букурещ. От нея, след Чаушеско, са останали две улици на кръст. Знаех, че наричат Букурещ „Малкият Париж”, и може би съм имала високи очаквания, но някак не бях впечатлена от няколкото тесни павирани улички, пълни с коли и народ. Провряхме се сред тълпата и намерихме бара, който според Богдан бил „вери найс”. Беше кошмарно шумно, защото на съседната маса някой имаше рожден ден – и аз не схванах връзката, но друго обяснение не получих.

След бърз културен обмен („А как е „Наздраве”?”, „А как е „Бира”?”, „На това му викаме „алба”, при вас как е?”), установявам, леко озадачена, че Богдан знае много за България. „Имам една приятелка, която учи български в университета”, пояснява той. „Стига бе!”. „Ей сега ще й звънна.” Диа обещава да дойде до 30 минути, обаче пристига за петнайсе, задъхана и ухилена до ушите. „Здравей”, поздравява на български. Българският й е ужасно добър. Перфектно произношение и граматика, оплесква само миналото свършено и миналото несвършено. Минаваме на английски, понеже Богдан е объркан. Тя ми разяснява колко невероятен град била София, и как някакви войници пред някакво министерство правели шоу на всеки кръгъл час (не, нямам представа). Вади лист да нарисува на Богдан как градът е в полите на Витоша. „И представяш ли си”, въодушевява се, „вместо на разходка в парка могат да отидат на разходка в планината”. Изумена е как е възможно да не намирам това за просто прекрасно. Аз обяснявам, че според един сайт ще умра след 80 години при инцидент в планината и затова не съм фен на планините.

Изпиваме по още няколко халби Тимишореана. Когато поръчва, Богдан не конкретизира името на бирата – просто сочи халбата и казва „Още една”. Не забелязах някой в Румъния да пие бира, различна от Тимишореана и минерална вода, различна от Дорна. Това доста опростява нещата. Междувременно успявам да разбера защо в Румъния не ме разбират и се налага да повтарям нещата по няколко пъти – заради твърдото „л”. Те там си нямат твърдо „л”. И като питах на гарата кога е влакът за Клуж, аз произнесох нещо като „Кууш”, а то било „Клюж”. И като им казах, че ще уча в Глазгоу, произнесох „Гуазгоу”, а пък те отговориха „Глясгоу?”.

Диа трябва да тръгва рано, защото учи за изпит по българска литература. В момента са на символистите. Учат Славейков на български, без превод. Кошмар. През целия път до метрото ми обяснява, че не трябва да ходя в Клуж (извинете, „Клюж”). Това бил най-скучният град в Трансилвания. „Ама той ми е най-удобен”, оправдавам се аз. Точно на средата между Букурещ и Будапеща. Не можело така, трябвало да ида в Брашов. Обещавам да видя какво мога да направя. Както се оказа, съдбата се погрижи за всичко.

Advertisements

6 Коментари

Filed under Из Европа

Пътеводител на пътника в БДЖ

Бележка: Вземи автобус. Наеми кола. Купи си колело. Пътувай на стоп. Иди пеш. Влачи се по корем.
Добре де, както искаш.

Айбури’с супер-дупер НПСД* пресс представя:

*ненадеждна, подвеждаща, субективна дезинформация

Пътеводител на пътника в БДЖ

/for dummies/

Ти си бизнесмен, на когото деловите ангажименти налагат да пътува?
Ти си ентусиаст, решен да опознае красотите на родината?
Ти си авантюрист, жаден за нови приключения?
Ти си мазохист, готов да си причини всичко?
БДЖ е точно за теб!

Началото.
Набелязване на маршрут.
В този случай крайно безполезен е пътеводителят в сайта на БДЖ.

Освен, че изобилства на некоректна и неточна информация, той има навика демонстративно да изпада в състояние на „Профилактика“, тъкмо когато решиш да провериш подробности за избрания влак.
Информация на която можеш да се довериш: дължината на пътя, цената на билетите, прикачванията.
Информация, която е по-добре да провериш на гарата или по телефона: часът!

Бележки:
1. Никога не забравяй за Стара планина.
Вероятно си метнал едно око на картата? Градовете изглеждат ужасно близо, нали? Е, да, ама по средата на китната ни родина китно се е намърдал един огромен камънак, който освен, че удължава пътуването с 2-3 часа, го прави по-екстремно, тунелено и тъмно и от влакче на ужасите. Ако попаднеш на /не/правилните спътници – и далеч по-ужасяващо.
2. Ако не знаеш къде да отидеш, отиди във Варна.
3. Ако знаеш къде да отидеш, ти си безумно скучен и ме дразниш.

Избиране на влак.
Просто е:
Ако си падаш по силните усещания, избери си пътнически влак. /ПВ/ Те са побъркващо бавни, побъркващо мръсни, побъркващо шумни и навярно именно заради това са пълни с притеснителни хора с явно поразклатено психическо здраве. За да е преживяването още по-вълнуващо, вземи си нощен влак през зимата – най-вероятно осветлението и отоплението няма да работят. Няма нищо по-екстремно от това, докато зъзнеш в купето и си грееш пръстите на клечка кибрит, тишината да се раздере от див рев „билети и карти за проверка“ и върху ти да падне сноп светлина от фенерче. Следва рев: „Във влакът не се пуши!“, естествено. Чувстваш се като избягал затворник.
Ако си поне отчасти нормален, разумен човек, вземи Бърз влак /БВ/ или  Ускорен Бърз влак /УБВ, като ‘убав/

На гарата.
Купуването на билета:
Билети не се продават 5 минути преди тръгване на влака. Ти отиди поне половин час по-рано – предвиди време лелята зад гишето да приключи телефонния си разговор, обсъждането на вчерашната сапунка с колежката от съседното гише, кръстословицата си, скубането на веждите си или каквото там прави.
Ако ти каже „Хайде, влакът тръгва!“ не й вярвай.
Ако ти изцъка неколкократно и шумно, това не означава абсолютно нищо.
Ако те погледне изпод вежди и възкликне „Какъв влак в три и половина?“, то значи, тъпак такъв, не си ме послушал и си се доверил на информацията в сайта на БДЖ.

Проверяването на билета:
Това е важно. Дори при почти перфектната, непробиваема, непогрешима система на БДЖ „Провикни се до съседното гише да запазят места, звънни по стационарния, запиши на листче“, от време на време се случват грешки. Провери дали имаш прикачване и дали билета е за правилното място. На кой коловоз пристига влакът, кой знае защо, на билета не пише.

Чакането на влака:
Влаковете закъсняват. Въоръжи се с търпение, книга и цигари. Не, изобщо не ме интересува дали пушиш. Това е най-бързия,  доказан метод за призоваване на влак – запали цигара и влакът моментално ще пристине.

Във влака.
Честито, моето момче/момиче, вече си вътре!
Избиране на купе:
Минал си се. Влаковете с некупейните, автобусно-организирани вагони изискват къде-къде по-малко социализация.

Както и да е, седиш в коридора с огромен сак в ръка и се оглеждаш. Спри. В никакъв случай не се оглеждай. Не се усмихвай нервно. Не кърши ръце. Селските були** са като уличните кучета – надушват страха.
** те не са непременно от село, нито са непременно були. Ще ги познаеш по аурата, пропита с плебейски битовизъм, подрънкващите платнени торби, пълни с буркани и празния поглед. Тези същества, изпълзели от геената огнена, обикновено пъплят по коридорите, хващат те за ръка и възкликват: „ау, м’че, как приличаш на внука ми/внучката ми! Да не би да се казваш Спиридон/Тодорка?“. Ако това ти се случи, в никакъв случай не им отговаряй. Особено, ако се казваш Спиридон/Тодорка. Ще последва: „Ще ми помогнеш ли с багажчето?“, на което ти като добро дете ще отвърнеш: „Ама разбира се.“ и в този момент си загубен. Вече си роб на селската буля доживот, или поне до края на пътуването. Подготви се за избиране на купе, подобаващо на вкусовете й („сложи ги тука, а тъй, ама не, то тук много духа“ или „а, ей тука е добре, ама не, то тук много пече“), разнасяне на бурканите из целия влак, а когато най-после се настаните – пространен разказ за внуците й, децата й, съпруга й, лека-му-пръст, младежките й години, простия живот на село, пък сега днешните млади, отново внуците й, отново… да, кръгът се затваря.
Ако случайно си избегнал атаките на селските були, без нанесен демидж, то ти определено заслужаваш да качиш левъл. Избери си купе. Не бъди претенциозен. Според теорията на вероятностите, от осем души в купе, поне един винаги смърди нетърпимо на чесън. Гледай само да не си ти, иначе се върни към 3 от „Началото“.
Отвори вратата на купето. Вратите се отварят трудно, понеже пътникът трябва да страда. Не питай има ли свободни места, не поглеждай никого в очите и, за бога, не се усмихвай. Освен ако не искаш да се запознаеш подробно с дестинацията на всеки от спътниците си, защо отива там и какво мисли за съвременната образователна система. Има минимална вероятност да попаднеш на весела компания с бира и китари, но нека спазим песимистичния тон и не се спираме на нея.

За пропусналите точката с купуването на билета:
Каквото и да си мислиш, да се пътува без билет в БДЖ не е лесно. Да се правиш на заспал не помага. След въпроса от страна на контрольорката „На вас проверих ли ви билета“ и твоето колебливо „Мда“, обикновено следва: „Я да видя!“. След това се оказваш някъде навън, по средата на нищото със сак в ръка.
Слушала съм истории за пътуване Варна-София в тоалетната, но аз лично предпочитам да дам 20 лв. и да не се приближавам до тоалетните във влаковете***.
***геената огнена, от която вероятно изпълзяват селските були**.

Слизане:
Ако не си сигурен коя е гарата, можеш да питаш някой от хората в купето. С това обаче рискуваш да си навлечеш техните лични истории™. Иначе, когато влакът забави, можеш да се огледаш за други влакове с табели (например, ако табелата на спрелия на съседните релси влак е „Варна-Карнобат“, то най-вероятно, но изобщо не абсолютно сигурно, си в Карнобат.) или за стълбове, сгради, изобщо каквото и да е, на което може да има надпис, примерно „гара Кочериново, пост 1“. В крайна сметка, влакът стига и до самата гара, на която обикновено има табела, която е напълно закрита от клони.

Е, късмет. Ако оцелееш, драсни два реда. Ако не оцелееш, непременно драсни два реда и кажи как е там.

6 Коментари

Filed under Из България