Питайте Айбури

Току-що си прегледах „Search Engine Terms“ и установих, че хората попадат на блога ми с най-невероятни ключови думи, търсейки неща, които тук изобщо ги няма. Установих също, че за някои от нещата, които ги няма, спокойно е можело да питат и съм щяла да им отговоря, понеже, както е добре известно, аз знам всичко и съм винаги права.

И така, официално откривам рубрика „Питайте Айбури“. За да отговоря на въпросите, които ви вълнуват, трябва просто да попаднете на блога ми с някакво (не)подходящо, странно или откровено идиотско търсене.

Секция „БДЖ“:

До търсещия „купуване на билет от влака“ – да, може да се купи от кондуктора, но са по-скъпи.

До „снимки от kocherinovo“ – да беше казал преди седмица, щях да го нащракам. Или поне гарата.

До „как изглеждат новите купета в бдж“ – ако питаш за новите първа класа, издържани са в класически „салон за красота“ стил. Розово и лилаво, без купета, седалките удобно разположени една срещу друга, за да можеш да клюкариш с целия вагон и да лакираш ноктите на другарчето.

За всичко останало, Пътеводителя на пътника в БДЖ.

Секция „Красота и стил“:

До „пайети и камъчета magazin“ – стига сте се маскирали като коледни елхи, по дяволите.

До „как да махна камъчета от дреха“ – еми казах ти аз, ама кой да ме слуша. Ходи си сега като коледна елха.

Секция „Генетика“:

До „Кой пол носи гена на плешивостта“ – мъжкият. Плешивостта си върви с Y хромозомата, тоест ако си мъж (XY – X от мама, Y от тате) и баща ти е плешив, ти 100% също си плешив. Ако си жена (XX – X от мама, X от тате), няма никакво значение, понеже, очевидно, нямаш Y хромозоми.

Секция „Корабоплаване“:

До „моята лодка“ – ти пък как попадна тук?

Секция „Обогатете речника си“:

До 4-мата, които се интересуват от думата „матримониален“ – синоним е на „брачен“, аз да не съм ви уикиречник.

Секция „AC/DC“:

До 11-мата, питащи за AC/DC в Шумен – ми не, няма да дойдат.

И до 5-мата, търсещи лого на AC/DC – заповядайте. Другия път опитайте с google изображения.

Секция „Аз“:

До 12-мата, които са ме намерили с името ми – вероятно сте попаднали първо на симпатичното лелинче, запътило се към плажа с волейболна топка в ръка във Facebook, или на другата адашка, която слуша поп-фолк и е „много яка“ (културистка?), или пък на онази в сайта за запознанства за възрастни, или онази, която не знае жестомимика. Е, жестомимика наистина не знам, но иначе не слушам поп-фолк, бия малкия си брат на канадска, но не мога да отварям буркани сама (тоест не съм много яка), не съм регистрирана в сайт за запознанства, нито в гадния Facebook и нямам волейболна топка.

До търсещите разказите –  тук съм публикувала всичко.

Реклами

7 коментара

Filed under К'во?

Голямата световна молспирация

Израснала съм в свят, в който объркващо грозните дрехи, в еднакви (според модата в момента) цветове, провиснали по закачалките с пропадналостта, която може да си позволи единствено много скъпа дреха,  обитаваха предимно марковите магазини на центъра. Купуваха ги перхидролени по душа, а често и в действителност, дами от континенталната част на страната със смътната идея, че купуват най-доброто. Сега изведнъж, с мол-инвазията, грозните дрехи станаха масова привилегия, при това удобно съчетана с ескалатори/асансьори, кафенета, кина, магазини за хранителни стоки, за свещи и сапуни, за сувенири и за часовници. Всичко това нямаше как да не ме наведе на въпроса: Къде, по дяволите, са домашните потреби? А? Представете си, че ви потрябват закачалки, примерно. И какво, ще излезете от мола ли?

Какво съм се разпискала? Справедливият ми гняв всъщност е породен от грубата грешка, която допуснах днес.

Днес аз, пренебрегвайки отчаяните вопли на интуицията си, посетих Mall Varna с идеята да пазарувам. Житейският ми опит трябваше да ме е научил, че ако варненското тийнейджърство от женски пол целокупно и нон-стоп въздиша по нещо, то това нещо несъмнено не е за мен. Но уви, любопитството уби котката. Така де, любопитството уби желанието ми да експериментирам с подобни всенародни мании.

Още на входа, когато небето притъмня и буреносни облаци се засъбираха на хоризонта, когато вятърът виеше по пустите улици, а гракът на чайките възвести задаващата се буря, когато прекрачих прага и ме блъсна силната сладникава миризма на ароматизатор, усетих злата аура на проклетия мол. Злокобно място, зло.
По лъскавия под, под лъскавия купол няколко етажа по-нагоре, покрай лъскавите магазини, сновяха хора с празни погледи и множество торби. Цели стада въодушевени пубери, твърдо решени да изхарчат джобните си за месеци напред, обилно парфюмирани жени на токчета (трак-трак-трак подсказваше задаването им отдалеч) с влачещи се зад тях затънали в самосъжаление мъже, и насред това сборище – аз, с обичайните ми оръфани дънки. Поне имах благоразумието да се дегизирам в зелен суитчър, вместо да облека тениската Star Wars със светещ в тъмното лазерен меч.

Все едно, леко зашеметена от необичайната обстановка, влязох в първия магазин. Дрехи. Ужасно много дрехи. Не ме разбирайте погрешно, аз нося дрехи. Обаче ги купувам между другото, ако мерна нещо някъде, докато отивам на някакво трето място, или по интернет, или с идеята да ги украся с текстилни бои. Изобщо, цялата ритуалност на пазаруването на промишлени количества дрехи ми се вижда отблъскваща.

И така. Да визуализираме: голям магазин, наоколо – дрехи, стрелкат се жени с фанатичен блясък в очите, въздухът вони сладникаво, на фон монотонен техно ритъм. Насред това – аз, плъзвам поглед по закачените блузи, харесвам си нещо, стрелкам се към него, отскачам назад потресена. Сценката се повтаря неколкократно. Точно така се сблъсках и с първия мол кошмар – блещукането. В кой момент точно всички женски дрехи започнаха да блещукат и как съм успяла да го проспя? Гледаш нормална тениска с картинка, приближаваш се, светлината на лампите попада върху нея и установяваш, че цялата е покрита с пайети, брокат, лъскави камъчета или сребристи/златисти нишки. Ужасяващо.
По време на отчаяните си опити да открия дреха, която не променя състоянието си ако бъде осветена, дойде, съвсем естествено, втория мол кошмар – дрехите бяха грозни. Или с щампа, рисувана сякаш с ляв крак от болен от паркинсон далтонист, или с озадачаващо провиснали ръкави, или с разтеглен на необичайни места плат, или прозиращи и стесняващи се точно където не трябва, или пък поразително приличаща на нощница.

Заболя ме главата, изпаднах в дълбоко отчаяние и изхвърчах от проклетата геена огнена. Окончателно затвърдих подозренията си, че шопингът е едно от онези женски забавления, които никога няма да проумея. Другите са едночасовите телефонни разговори, тестовете „той изневерява ли ви?“ и педикюра.

Утре ми пристигат тениските от teniski.нещо-си, с Lumpy от Happy Tree Friends и стопиращ космонавт.

15 коментара

Filed under К'во?

Аз съм млади гласове.

Миналата сряда е излязъл алманахът  ФантАstika 2008. Срещу 17 лева в книжарниците (с отстъпки в онлайн Пингвините, Хеликон и Books.bg), или 10 в клуб „Иван Ефремов“ можете да се сдобиете с ето тази красота:

Дотук с кратката информационна справка. Работата е там, че след бърз преглед на съдържанието,открих три неща: първо, има Нийл Геймън (Той си е моя автор. Обаче още не знае.) и Лукяненко, както и един куп български автори, на които се каня да обърна внимание откакто се намърдах в редиците им. Второ, има картинки. Трето, има ме и мен. Това беше очаквано, изненада ме името на раздела ми:

(…)

Млади гласове:
Драконът и портокаловия сок – Геновева Димова (II награда на Аргус 2008)

(…)

Смущаващо ми се стори това „млади гласове“ – моментално ми навя образа на олигавено хлапе в проходилка, с уста омазана цялата в пюре, зинала насреща ти широко, чак се виждат сливиците, и произвеждаща кански писъци. Няколко мига по-късно, когато пищящото хлапе благоволи да се оттегли със своята проходилка от главата ми, осъзнах и че съм единствена в този раздел. Тоест, не съм просто млад глас, аз съм млади гласове. Два? Няколко? Много млади гласове. Шизофренията ми е официално установена, документирана, публикувана и снабдена с ISBN. Не е ли просто велико? Особено предвид факта, че в алманаха ми е първата официална публикация. За първи път си виждам името напечатано на нещо различно от сметка за телефон, списък на наказаните от съвета ученици или грамота за участие, дадена на олимпийски принцип.

Приемам  поздравления под формата на кафе, кафе, много кафе и евентуално още кафе. В замяна ще ви подпиша книгата, може дори да я подпиша няколко пъти, при това (ако се справите успешно с доставянето на необходимото количество кофеин) с треперещи ръце и светещ поглед. Иначе, разказът можете да прочетете тук (download или html вариант) Но така ще изпуснете невероятната възможност да купите кафе на обещаващ млади гласове.

9 коментара

Filed under Книги

Момичето с уменията

/или „не знаеш в кой момент снимката ти ще се озове на нечия ограда“./

Представете си следната ситуация – вървя си аз по варненските улици, със своята смешна подскоклива походка, Tomi Joutsen от Amorphis ми се дере в ушите, слънцето грее, гларусите вряскат и изобщо цари типична варненска идилия, с нищо ненамекваща за предстоящото крушение. Преминавам покрай поредния строеж и оглеждам изпод вежди налепените по оградата плакати. Обичайните чалга величия, малко предизборни агитации, фирма, която „кърти, пробива, извозва“… Внезапно погледа ми привлича напълно невинноизглеждащ плакат. Шареничък такъв, весел, с разноцветни букви и няколко снимки. „Различно лято“, чета, „опит, отговорност, подкрепа“. „Баси кифлите“ е първото, което ми хрумва за иначе симпатичните момичета на снимките, понеже съм ужасен човек, а и не си падам по подобни инициативи: „аз съм скучен, намерете ми занимание за лятото“. Понечвам да продължа по пътя, когато погледът ми се плъзва по последната снимка. Малко като в анимационно филмче, ми трябва време да осмисля видяното. Заковавам се рязко, извръщам се втори път и ченето ми увисва. Буквално. Нека визуализираме – аз с поглед като на теле в железница, отсреща – строеж, ограда, плакат. Ето този плакат:

Познахте ли снимката най-вдясно? Е, аз я познах. Ето тази е.

Преди две години поради някаква причина се оказах на ЛАРП (цък, ако се чудиш какво е ЛАРП), организиран от общината. Беше ми първият ЛАРП и го играех вещица, понеже не бях сигурна дали не съм твърде пацифистична за да налагам хората с пластмасови мечове. В последствие се оказа, че не съм, но затова друг път. Важното в момента е, че моята снимка от 2007 с островърха шапка, наметало и широка усмивка се размотава безпризорно из града.

Странното (тоест, поредното странно) е, че преди около седмица бях попаднала на тази публикация – в общи линии, милата американка се оплаква, че някаква чешка фирма е откраднала снимката на семейството й за рекламните си табла. За момент се зачудих как бих се почувствала, ако разбера, че някоя моя снимка, снабдена с неподходящо рекламно изречение, е разлепена из Прага. Идеята бързо беше отхвърлена с непривично скромното „притрябвала им е моя снимка“.

Поне „умения“ е далеч по-приемливо от „Ще подготвим и доставим вашите поръчки до два работни дни“.

Баща ми веднага излезе с конструктивно предложение – да се изтърся в общината и да поискам хонорар. От кмета, лично. Ако на входа ме попитат къде отивам да отсека: „Аз съм момичето с уменията, трябва да се срещна с Кирчо“.

И така де – ако искате различно лято, аз съм вашият човек.

And the girl with the skills saves the day!

4 коментара

Filed under К'во?

Пътеводител на пътника в БДЖ

Бележка: Вземи автобус. Наеми кола. Купи си колело. Пътувай на стоп. Иди пеш. Влачи се по корем.
Добре де, както искаш.

Айбури’с супер-дупер НПСД* пресс представя:

*ненадеждна, подвеждаща, субективна дезинформация

Пътеводител на пътника в БДЖ

/for dummies/

Ти си бизнесмен, на когото деловите ангажименти налагат да пътува?
Ти си ентусиаст, решен да опознае красотите на родината?
Ти си авантюрист, жаден за нови приключения?
Ти си мазохист, готов да си причини всичко?
БДЖ е точно за теб!

Началото.
Набелязване на маршрут.
В този случай крайно безполезен е пътеводителят в сайта на БДЖ.

Освен, че изобилства на некоректна и неточна информация, той има навика демонстративно да изпада в състояние на „Профилактика“, тъкмо когато решиш да провериш подробности за избрания влак.
Информация на която можеш да се довериш: дължината на пътя, цената на билетите, прикачванията.
Информация, която е по-добре да провериш на гарата или по телефона: часът!

Бележки:
1. Никога не забравяй за Стара планина.
Вероятно си метнал едно око на картата? Градовете изглеждат ужасно близо, нали? Е, да, ама по средата на китната ни родина китно се е намърдал един огромен камънак, който освен, че удължава пътуването с 2-3 часа, го прави по-екстремно, тунелено и тъмно и от влакче на ужасите. Ако попаднеш на /не/правилните спътници – и далеч по-ужасяващо.
2. Ако не знаеш къде да отидеш, отиди във Варна.
3. Ако знаеш къде да отидеш, ти си безумно скучен и ме дразниш.

Избиране на влак.
Просто е:
Ако си падаш по силните усещания, избери си пътнически влак. /ПВ/ Те са побъркващо бавни, побъркващо мръсни, побъркващо шумни и навярно именно заради това са пълни с притеснителни хора с явно поразклатено психическо здраве. За да е преживяването още по-вълнуващо, вземи си нощен влак през зимата – най-вероятно осветлението и отоплението няма да работят. Няма нищо по-екстремно от това, докато зъзнеш в купето и си грееш пръстите на клечка кибрит, тишината да се раздере от див рев „билети и карти за проверка“ и върху ти да падне сноп светлина от фенерче. Следва рев: „Във влакът не се пуши!“, естествено. Чувстваш се като избягал затворник.
Ако си поне отчасти нормален, разумен човек, вземи Бърз влак /БВ/ или  Ускорен Бърз влак /УБВ, като ‘убав/

На гарата.
Купуването на билета:
Билети не се продават 5 минути преди тръгване на влака. Ти отиди поне половин час по-рано – предвиди време лелята зад гишето да приключи телефонния си разговор, обсъждането на вчерашната сапунка с колежката от съседното гише, кръстословицата си, скубането на веждите си или каквото там прави.
Ако ти каже „Хайде, влакът тръгва!“ не й вярвай.
Ако ти изцъка неколкократно и шумно, това не означава абсолютно нищо.
Ако те погледне изпод вежди и възкликне „Какъв влак в три и половина?“, то значи, тъпак такъв, не си ме послушал и си се доверил на информацията в сайта на БДЖ.

Проверяването на билета:
Това е важно. Дори при почти перфектната, непробиваема, непогрешима система на БДЖ „Провикни се до съседното гише да запазят места, звънни по стационарния, запиши на листче“, от време на време се случват грешки. Провери дали имаш прикачване и дали билета е за правилното място. На кой коловоз пристига влакът, кой знае защо, на билета не пише.

Чакането на влака:
Влаковете закъсняват. Въоръжи се с търпение, книга и цигари. Не, изобщо не ме интересува дали пушиш. Това е най-бързия,  доказан метод за призоваване на влак – запали цигара и влакът моментално ще пристине.

Във влака.
Честито, моето момче/момиче, вече си вътре!
Избиране на купе:
Минал си се. Влаковете с некупейните, автобусно-организирани вагони изискват къде-къде по-малко социализация.

Както и да е, седиш в коридора с огромен сак в ръка и се оглеждаш. Спри. В никакъв случай не се оглеждай. Не се усмихвай нервно. Не кърши ръце. Селските були** са като уличните кучета – надушват страха.
** те не са непременно от село, нито са непременно були. Ще ги познаеш по аурата, пропита с плебейски битовизъм, подрънкващите платнени торби, пълни с буркани и празния поглед. Тези същества, изпълзели от геената огнена, обикновено пъплят по коридорите, хващат те за ръка и възкликват: „ау, м’че, как приличаш на внука ми/внучката ми! Да не би да се казваш Спиридон/Тодорка?“. Ако това ти се случи, в никакъв случай не им отговаряй. Особено, ако се казваш Спиридон/Тодорка. Ще последва: „Ще ми помогнеш ли с багажчето?“, на което ти като добро дете ще отвърнеш: „Ама разбира се.“ и в този момент си загубен. Вече си роб на селската буля доживот, или поне до края на пътуването. Подготви се за избиране на купе, подобаващо на вкусовете й („сложи ги тука, а тъй, ама не, то тук много духа“ или „а, ей тука е добре, ама не, то тук много пече“), разнасяне на бурканите из целия влак, а когато най-после се настаните – пространен разказ за внуците й, децата й, съпруга й, лека-му-пръст, младежките й години, простия живот на село, пък сега днешните млади, отново внуците й, отново… да, кръгът се затваря.
Ако случайно си избегнал атаките на селските були, без нанесен демидж, то ти определено заслужаваш да качиш левъл. Избери си купе. Не бъди претенциозен. Според теорията на вероятностите, от осем души в купе, поне един винаги смърди нетърпимо на чесън. Гледай само да не си ти, иначе се върни към 3 от „Началото“.
Отвори вратата на купето. Вратите се отварят трудно, понеже пътникът трябва да страда. Не питай има ли свободни места, не поглеждай никого в очите и, за бога, не се усмихвай. Освен ако не искаш да се запознаеш подробно с дестинацията на всеки от спътниците си, защо отива там и какво мисли за съвременната образователна система. Има минимална вероятност да попаднеш на весела компания с бира и китари, но нека спазим песимистичния тон и не се спираме на нея.

За пропусналите точката с купуването на билета:
Каквото и да си мислиш, да се пътува без билет в БДЖ не е лесно. Да се правиш на заспал не помага. След въпроса от страна на контрольорката „На вас проверих ли ви билета“ и твоето колебливо „Мда“, обикновено следва: „Я да видя!“. След това се оказваш някъде навън, по средата на нищото със сак в ръка.
Слушала съм истории за пътуване Варна-София в тоалетната, но аз лично предпочитам да дам 20 лв. и да не се приближавам до тоалетните във влаковете***.
***геената огнена, от която вероятно изпълзяват селските були**.

Слизане:
Ако не си сигурен коя е гарата, можеш да питаш някой от хората в купето. С това обаче рискуваш да си навлечеш техните лични истории™. Иначе, когато влакът забави, можеш да се огледаш за други влакове с табели (например, ако табелата на спрелия на съседните релси влак е „Варна-Карнобат“, то най-вероятно, но изобщо не абсолютно сигурно, си в Карнобат.) или за стълбове, сгради, изобщо каквото и да е, на което може да има надпис, примерно „гара Кочериново, пост 1“. В крайна сметка, влакът стига и до самата гара, на която обикновено има табела, която е напълно закрита от клони.

Е, късмет. Ако оцелееш, драсни два реда. Ако не оцелееш, непременно драсни два реда и кажи как е там.

6 коментара

Filed under Из България

Чукундур.

Нямам никаква идея за какво ми е блог. Тоест, имам идея за какво са блоговете по принцип, но защо, по дяволите, и аз самоотвержено се хвърлих в кюпа публикуващи онлайн си остава загадка. Имах напълно задоволително обяснение защо нямам блог, когато, такова, нямах блог: първо, имам си достатъчно неща за писане, по които трябва да работя и не мога да си позволя да губя време в писане в блог; и второ, от думата „редовно“ се изприщвам. А нередовен блог е като… нещо неприятно (категорично отказвам да хабя творческа енергия в измисляне на подходящи сравнения. да хабя и време и творческа енергия би било като да… о, по дяволите.)

Колкото до абсурдния ник… повечето блогърски ръководства, на които съм попадала, съветват да си избереш лесен за запомняне, кратък ник. Страхотно, но след часове, часове, изпробване на различни лесни за запомняне и кратки никове, всичките заети, вече изнервена до крайност и с леко налудничав поглед, си казах „стига“ и прибегнах до добрите стари учебници по медицина. Другия вариант беше да използвам метода „кръсти се на някой предмет на бюрото“, обаче предишния ден си бях подреждала бюрото (какъв е шансът да се случи това?) и изборът ми за ник се ограничаваше до laptop (заето), list (навяващо нежелани поетични асоциации) и himikalka (клише) И така, запрелиствах някаква глава за аномалии при оцветяването и скоро се сдобих със schizochromatic в wordpress. „schizo“ като „шизо“ и „chromatic“ като… ами, като „хроматичен“. Аз не се сещам за друга дума, в която да има две „ch“, които се четат като „k“ и едно „т“, което изниква незнайно от къде.

По подобен начин си кръстих и този пост, въпреки съвета „избирайте подходящи заглавия на постовете, за да улесните читателя“. Категорично отказвам да улеснявам читателя. Нека страда. Със заглавия, нямащи връзка с поста и никове като „скитзъкроматик“, ха!

12 коментара

Filed under К'во?