Будапеща II

Днес ще прекаля със снимките. Само предупреждавам.

08.06.2010

На осми станах рано, взех си карта и си съставих реалистичен туристически план – набелязах си няколко близки една до друга забележителности, а пътят до тях по груби сметки трябваше да ми отнеме максимум час и половина, плюс загубването.

Е, невероятно но факт – не се загубих. Проблемът този път беше в мащаба на картата. То си пише, че един сантиметър е равен на един километър, но кой ли ти гледа. Моите „близки една до друга забележителности” се оказаха на два-три километра разстояние една от друга. И като прибавим навикът ми да се отклонявам от предварителния план: „а, ама той парламентът е само на два километра, непременно трябва да се отбия до него”, обиколката ми отне доста повече време от предвиденото и ме докара до пълно отчаяние. И за да не решите, че съм някое изнежено мрънкало – температурата, според едно от таблата на улицата, беше 42 градуса. По Целзий.

Можех да си спестя поне един час вървене, ако не бях такъв инат. Работата е там, че вместо да катериш баирите до стария град, можеш да хванеш “Budavari Siklo” – влакчета, които те качват до горе. На мен идеята ми дойде твърде туристическа. Един автобус с голям надпис “Sightseeing Tour” тъкмо беше стоварил голяма група възрастни германци пред гишето за купуване на билети. Имаха си екскурзовод, който вървеше най-отпред, вдигнал чадър. И купуваха сувенири, по дяволите!

По пътя нагоре също се отклоних, този път следвайки табела „към цитаделата”. Прозвуча ми впечатляващо. Добре, че срещнах една разочарована японка с огромен фотоапарат, която се връщаше, и я попитах какво има там. „А, само някаква статуя”. Реших да се придържам към първоначалния план. И най-накрая, след цял ден вървене в пека, се добрах до крайната дестинация – площада с Рибарския бастион и църквата на Матяш.

Оказа се невероятно красиво. От онези места, които те поразяват. Спираш и мигаш, с леко отворена уста и невярващ поглед. Ако бях сама, бих се почувствала тъпо, но се намерих в компанията на германските туристи, които си мърмореха възклицания на немски: „Аа, вундаба.”

Бастиона беше ужасно странен в архитектурно отношение. Ослушах се и се примъкнах към една група туристи, чиито екскурзовод говореше на английски. Рибарският бастион бил построен в края на деветнайсти век в неоготически и неокласически стил. Седемте кули символизирали седемте унгарски племена, заселили се в Панонската низина в края на първото хилядолетие. А името му идвал от това, че се намира в рибарския квартал. Гилдията на рибарите отговаряла за защитата на тази част от градските стени през средновековието.

Статуята на Ищван I, първия унгарски крал, също била неокласическа, а на пиедестала били изобразени сцени от живота на краля.

Църквата на Матяш (наричана така, понеже крал Матяш се женил там два пъти), естествено, беше в ремонт. Изобщо, по време на цялото пътуване, имах сериозен проблем с ремонтите. Налагаше се да снимам под невероятни ъгли, за да не хвана в кадър разни шарени скелета, огради, вериги и застаряващи общи работници без тениски.

Бях се качила по необичаен маршрут, така че на идване бях пропуснала най-впечатляващата гледка – стълбите към бастиона и кулите на църквата на фон. Видях я на връщане и опитах да я снимам. Батерията на фотоапарата ми се беше изтощила. Преди минути беше пълна, сега проклетия Канон пищеше да му сменя батери пака.

Видяло се е, викам си, ще се идва пак утре. За следващия ден имах смътната идея да отида до площада на героите и парка със социалистически статуи, но в крайна сметка реших, че не е голяма трагедия да ги пропусна. Площада на героите звучеше добре, а бях установила, че в Будапеща каквото звучи добре е разочароващо, а каквото звучи скучно („рибарският бастион”, вие сериозно?), е впечатляващо. Колкото до парка със социалистически статуи – нагледала съм се на соц изкуство, мерси. Исках да го видя, понеже ми се беше сторил странна идея. Унгарците явно много си се забавляват с комунизма. Освен, че са си събрали статуите на едно място като туристическа атракция, са спретнали реклами в соц стил, осеяни с петолъчки, за туристическите списания.

09.06.2010

На девети успях да се справя с линиите на метрото и стигнах до площада рано сутринта. Идеята ми беше да се вредя да снимам преди да са дошли туристите, а туристите бяха станали още по-рано, може би поради същата причина. Тълпите бяха още по-големи. Автобус след автобус стоварваха туристическа група след туристическа група. Пътят беше затворен, заради някакво официално събитие в двореца, и един самотен унгарски полицай опитваше да одържа напиращите шофьори на автобуси. Аз междувременно се опитвах да снимам, без да хвана главите и чадърите на преминаващите японци. С полицая си разменихме разбиращи погледи: „туристи.”

Качих се до горе, направих нови петдесет снимки на кулите на бастиона и отново опитах да снимам църквата на Матяш, без да хващам скелето и общите работници. Опитът не се увенча с успех. Ако някой иска снимки (може би дамата, която ми е намерила блога със „снимки на плешиви мъже”?), сега е моментът да се обажда.

След което се сблъсках с табелите. Не буквално, не съм чак толкова разсеяна. Имаха от онези табели за туристи – със стрелки към забележителностите. И докато на повечето места из града стрелките са две-три – тоест, има две-три близки забележителности, тук бяха по десетина. Във всички посоки. Това крайно ме обърка, понеже исках да ги видя всичките. Едновременно някакси. След известно обикаляне около табелата с нещастен вид, реших да си съставя План (или ПЛН, както би написал Rob Anybody): Точка едно, вода. Точка две, Виенската порта. Точка три, историческия музей.

Първа точка изпълних с умерен успех – купих си газирана минерална вода. Освен на забележителности в ремонт, от Будапеща ми тръгна и на газирана минерална вода. В Германия проблемът придоби чудовищни размери. С риск леко да се отклоня, до някой, който разбира – а бе, „васер” вода ли значи, или газирана вода?

Втора точка се оказа скучна. То можеше да се очаква – „Виенската порта” ми беше прозвучала впечатляващо. Беше просто… ами порта, която води към Виена. На следващия ден минахме през нея с автобуса, струва ми се.

Трета точка беше ключовата. Освен историческия музей, намерих и замъка Буда, плюс лабиринта към него, и испанското училище за езда. За малко да ги пропусна, понеже тръгнах да заобикалям в опит да се спася от тълпите туристи. Един полицай ме спря и ме информира, на унгарски, че пътят днес бил затворен и не можело да заобикалям. Каза ми и защо пътят е затворен, но аз, естествено, думичка унгарски не разбирам. Някакви момчета във военни униформи пушеха, насядали по шадраваните, и някакви коли със затъмнени стъкла пристигаха – нещо важно ще да се е случвало.

Посетих историческия музей, което рефлектира отрицателно върху състоянието на ходилата ми. Краката вече ме боляха зверски. А аз, със своите наивни представи за света, идея си нямах колко е голям всъщност музеят. Ами, много е голям. Разбрах го чак когато вече беше твърде късно – бяха ми връчили карта на входа (предвидливи хора – една карта би ми спестила много губене, например, в Лувъра), според която за обиколката на музея са ми необходими пет часа. Аз реших, че нямам пет часа. Пет часа може да са необходими на някой обикновен човек – аз археология ли ще уча, или какво? ArchaeologyWoman – обикновен човек през деня, супер археолог през… ъм, ранния следобед!

Обиколих музея точно за час. Подходих професионално – запознах се подробно с всички карти, изчетох всички табла, разучих керамиката през вековете, висях ужасно дълго време през една златна книга и комплект карти таро, запаметих шарките на прочутия еврейски килим – въобще, ако някой ми поиска report от музея, ще мога дори да го илюстрирам.

На връщане минах през площада, до който водеха влакчетата Badavari Siklo. Изкуших се да си хвана едно да ме смъкне до долу – щях да се окажа точно пред парламента и спирката на метрото. Стиснах зъби. Отново минах по баирите. Супер археолог през ранния следобед!

Будапеща I

07.06.2010

В Будапеща прекарах три дни на губене, снимане и задаване на тъпи въпроси. Изобщо, бях типичен турист.

Всичко започна още с пристигането. Шофьорът на автобуса ме беше питал къде ще слизам – на аеропорт, или на неплигет. Идея си нямах какво е „неплигет”, обаче бях сигурна, че не искам да слизам на никакъв аеропорт. Оказа се, че „неплигет” било автогарата. Пристигнахме благополучно в четири и половина сутринта.

Трябваше да намеря къде ще спя в Будапеща. През следващия един час обикалях уличките около неплигета в търсене на мол, осланяйки се на опита си от Брашов – в кафенетата на моловете има WiFi. Исках мол. Изпитвах отчаяна необходимост от мол. Този факт не ме кара да се гордея, но го споделям с оглед запазване обективността на разказа. Естествено, не намерих мол (къде са проклетите молове, когато ти трябват?).

Затова пък, когато се върнах на автогарата, намерих метрото. Беше като онези моменти, когато виждаш светлина в края на тунела, погледът ти светва, сърцето ти запява и край теб хвъркат пеперудки. (пеперудки нямаше, вмъкнах ги заради алитерацията)

За метрото искаха пари. Установих, че не съм си направила труда да проуча дори най-бегло особеностите на унгарския бит и култура. Спрях една жена и зададох следния тъп въпрос: „Извинете, какви са ви парите тук?”. Тя попремига, но отговори: „Форинти”. „О, форинти”, опитах как звучи аз, „И колко форинта са едно евро?”. Тя беше подготвена: „Вчера бяха 287”. Аз блокирах за момент, както всеки път, когато се сблъскам с число по-голямо от десет. „Благодаря”, отвърнах, изтеглих 15000 форинта и, чувствайки се богата, се засилих да си купя билет за метрото. Опитах да обясня на жената на гишето какво искам само с жестове. Така бях свикнала от Румъния. Тя ме изгледа изпод вежди. „”Един билет, моля” щеше да свърши работа”, скастри ме на английски.

Почувствах се тъпа. Беше крайно време да си набавя необходимото количество кофеин, за да спра да правя глупости. След което, естествено, направих поредната глупост – опитах се да набутам монети в автомата за кафе, който приема само банкноти. Жената, която бях питала за валутата, беше наблизо. Изучаваше ме с интерес. „За банкноти е”, разясни. „Вие да не сте американка?”.

В метрото избрах най-централната спирка със смътната идея, че там все трябва да има нещо интересно. И бях права – първо, там беше базиликата „Свети Ищван (Стефан)“, второ, там беше сградата на операта, и трето, там беше пълно с кафенета. Затворени, но всички със знак за WiFi на вратата. Дори закусвалните имаха WiFi. Избрах кафене с недвусмисленото име: „Калифорния интернет кафе”, което трябваше да отвори в 7. Според телефонът ми, часът беше седем без пет, така че търпеливо изчаках отпред пет минути и нахлух вътре. Двете сервитьорки още се мотаеха наоколо със заспали погледи, а столовете бяха наредени върху масите. Е, абсолютно безобразие!

„Не сме отворили още”, съобщи ми едната. „Отваряме в седем”.

Ама, такова! „Не е ли седем?”, питах аз, въпреки че знаех отговора.

„Не, шест е”, отвърна тя.

„Мисля, че е седем”, упорствах аз.

„Не”, натърти тя, „шест е.”

И аз прозрях. Часова разлика. Извиних се и се изнизах.

Един час обикалях около операта и „Свети Ищван” и ги нащраках от всички страни. В седем се завърнах в кафенето, влязох в booking.com и си запазих самостоятелна стая в хостел, понеже се чувствах недоспала и антисоциална. Реших, че щом стаята е самостоятелна, това не се брои за емфатично потъпкване на дадената дума (само два дни по-рано се кълнях, че повече до хостели няма да припаря).

Поради някаква причина, не си направих труда да прерисувам картата как да стигна до хостела, и разчитах на фотографската си памет. Която, както и аз самата, не е особено добра с картите. (това са те, слабите ми страни – математика, ориентиране и мърдане на уши.)

Хванах метрото за две спирки, след което се сблъсках с двата си основни проблема в Будапеща. Първо – местоположението на реката, и второ – наличието на прекалено много подлези. Тук се налага да вмъкна едно уточнение – аз мразя подлези. Аз се губя в подлези. Няма нищо по-объркващо от подлезите. Сещате ли се онази игра – един си затваря очите, и другите го въртят, и после той тръгва да ги търси със затворени очи? Ами по същия начин ми действат подлезите. Напълно губя чувство за ориентация.

Единственото, което трябваше да направя, беше да изляза от подлеза и да тръгна към реката. Излязох от подлеза и тръгнах в противоположна посока. Това е нещо, което съм правила сигурно във всеки град, който посетих. Ако имаше такъв рекорд, със сигурност щях аз да го държа – тръгване в обратната посока при излизане от подлез в най-много европейски столици.

Точно в тази част на деня – около десет сутринта – се разбуждаха и будапещенските бездомници, които тръгваха да ровят по кошчетата за боклук. Това бяха най-добре уредилите се клошари в цяла Европа, сериозно. Бяха си организирали групички във всеки подлез, и всеки си беше подредил свое кътче – с дюшеци и матраци, одеяла, един си имаше дори нощно шкафче. Много мила картинка бяха, заспали под розовите улични телефони.

Вървях близо километър сред клошарите. Усетих, че не съм на прав път, когато започнах да навлизам в някакъв квартал. Питах за посоката. В Будапеща обичат да упътват. Всеки, когото спирах на улицата, ми се усмихваше широко и ме упътваше най-подробно. Не попаднах на човек, който да не говори английски. И изобщо, бяха свикнали на туристи. Въпреки това, убедена съм, на човекът, когото попитах сега, по-идиотски въпрос не му бяха задавали: „Извинете, накъде е реката – натам, или натам?”.

Завъртях се и тръгнах в правилна посока. След петстотин метра обаче реших да се правя на хитра и да мина напряко, през уличките. Това се оказа глупаво. Доведе до серия от подлези и ново загубване. И когато, вече напълно отчаяна, отново питах за посоката, уцелих туристка. „Извинете, знаете ли къде е спирка Блаха Луйза тер?„. „О, не, аз съм от Сидни… Обаче имам карта”. Чудесно, пак карти. Разучих картата по-съвестно този път. Благодарих на австралийката и тръгнах с бодра крачка към реката. Поне тръгнах натам, накъдето си мислех, че е реката. Отново бях объркала посоката. Въобще, тези „двеста метра” от спирката  до хостела се превърнаха в епичен неколкокилометров поход.

Ще опитам да обясня на хората, които имат чувство за ориентация, как точно ми се получава така. Представете си, че вие тръгвате към реката. Твърдо убедени сте, че знаете къде е реката, понеже сте я видели по-рано същия ден. Някак, усещате я къде е. По същия начин е и при мен, само дето вие в крайна сметка я намирате, а аз се оказвам из някакви тесни будапещенски улички, напълно изгубена.

Седнах на пейка и потънах в самосъжаление. И за втори път получих просветление – срещу мен имаше спирка на метрото. С метрото се справях, метрото беше направено като за идиоти. С табели и онези симпатични карти от по една, максимум две, линии.

Намерих хостела и проспах остатъка от деня.

Ще обобщя – обичам метрото, мразя подлези.

Следва продължение.

Клуж-Напока

(така де, „Клюж”)

05.05 – 06.06.2010

„Нямам никъв кеш, ама никъв кеш…”. (не знам дали тази реклама още върви. Не съм я виждала от месец и това ужасно ме радва.)

Слънцето ми блести в очите, раницата ми тежи, краката ме болят, недоспала съм, влакът (изненада!) е закъснял с два часа, гладна съм, и не стига това, ами и този досадник ми дудне в главата. А аз наистина нямам никакъв кеш. Понеже банкоматите удържат чудовищна такса всеки път, когато теглиш чужда валута, гледам да тегля рядко и по много. Но не знам колко много да изтегля, защото не знам нито колко време ще остана в Клуж, нито колко ще ми струва билетът до Будапеща.

Тук е моментът на напомня на невнимателния читател, че аз, като абсолютен тъпак, си бях взела билет с право на 10 дни път. След това като смятах (което винаги е груба грешка, светът щеше да е по-красиво място ако аз просто не смятах), се оказа, че планирам да направя 12 дни път. Реших да си избера два от по-кратките преходи и да пътувам с автобус. Клуж – Будапеща беше един от двата, така че се засилих към автогарата, за да разбера колко пари ще ми трябват.

Там не можаха да ми кажат нищо, защото не разбраха какво питам. Не, сериозно, каква друга квалификация може да се изисква от продавачка на билети на автогарата, освен владеене на английски? След многократно повтаряне на „Бу-да-пест”, бавно и с ясна дикция, тя накрая загря. Даде ми визитка на автобусна фирма, която има автобуси по маршрута Клуж – Будапеща, но не можа да ми каже колко ще струва.

Изобщо, ако имаше точка от пътуването, в която бях готова да ида на гарата и да хвана първия влак към вкъщи, това беше тя. За капак, Клуж се оказа точно толкова скучен, колкото твърдяха Богдан и Диа. Скучен и грозен. Имаше много красиви сгради, но улиците бяха опасани с невероятни количества кабели. Снимките се превръщаха в плетеница от черни черти с някаква сграда, едва различима на фон. Единственото, което наистина ме впечатли, беше църквата. Обиколих я няколко пъти и я снимах от всички ъгли. Видях и доста по-впечатляващи църкви из Европа, но след цял ден в Клуж, тази църква ми се стори нещо невероятно внушително.

Спах при Мария и Андрей – и двамата студенти, и двамата водещи активен социален живот. Тоест почти не ги видях. Аз съм от хората, които предпочитат да спят през нощта, колкото и да е странно. Мария се мерна сутринта, колкото да ми направи кафе, а с Андрей вечерта изпихме по чаша вино. Той се поинтересува защо съм спала на хостел в Брашов, а не в гората. Още се чудя дали говореше сериозно. В гората има мечки.

Автобусът до Будапеща беше през нощта. Оказах се още един цял ден в скучния Клуж. Изнесох се рано, за да оставя Мария и Андрей да се наспят. Намерих полянка до автогарата, на която следобеда четох книга, облегнала се на едно дърво. Беше идилично, като изключим факта, че полянката беше около пет на шест метра, между два паркинга. Отгоре имаше мост, по който с подрънкване преминаваха тирове и озадачени от мен хора. А на съседната също толкова голяма полянка лежеше типичен румънски селянин.

В случай, че някой се е засилил към Клуж (защо бе, хора?), ще споделя ценен опит. Единствения приятен парк в Клуж е край реката – отново пет на шест метра, но тревата е подкосена, има пейки и дръвчета, пенсионери, които хранят гълъбите, и една йога жена, която всяка сутрин прави странни упражнения, изтупана в бял анцуг. Освен това: най-прекия път от автогарата до гарата е през подлеза, не през моста, ако в Клуж има интернет клуб, то той е умело замаскиран, и румънците винаги спират на пешеходни пътеки, пресичайте смело. Мисля, че това е то.

Според визитката автобусът трябваше да пристигне в 9. Визитката обаче очевидно беше стара – беше накапана и пожълтяла. Не й се доверих и още в осем се изтърсих на автогарата. Където, както е традиционно за автогарите, се беше образувало скупчване на съмнителни типове. И освен обичайните – просяци, които не те оставят на мира, докато не им дадеш пари, шофьори на таксита-ментета, продавачки на непотребни дрънкулки и селянки с големи кошници, тук разполагаха и с по-редки екземпляри. Имаха си художник-нервак и проститутка. Седнах до художника. Единственото свободно място на пейките беше до него, защото той цъкаше, мърмореше и от време на време рязко откъсваше лист от скицника, смачкваше го на топка и го мяташе в коша. Между него и коша се оказах аз, което предизвика още цъкане и летящи над главата ми смачкани листи.

Автобусът пристигна в десет и пет. Познах го по картинката на визитката, фирмата междувременно си беше сменила името. Засилих се щастлива към шофьора и се сблъсках с езиковата бариера. Предишния ден успешно я бях преодоляла на два пъти на гарата – думите „да”, „мерси”, „гара”, „билет” и „перон” са същите на румънски и български, „коловоз” е „линиа”, а „влак” е „трен”. Бях пристигнала ужасно горда от себе си в Клуж. Дори леко съжалявах, че тъкмо съм започнала да хващам езика, и си тръгвам. Разговорите, които (не) проведох на автогарата обаче ме разколебаха. Първо момичето с „Будапест”, сега и този. Аз го разбирам, той мен – не. Пита имам ли билет. Отговарям „ну”. Опитвам се да му обясня, че искам да си купя билет от него, защото момичето на автогарата така ми е казало. Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну” и питам колко струва (размахвам пари и вдигам рамене въпросително). Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну”. Някаква жена от автобуса решава да се притече на помощ и ми превежда: „тикет”. Да, мерси, разбрах, искам да си купя. Питам я, с надежда, говори ли английски, тя ми мига насреща. Явно знанията й се ограничават с „тикет”.

В крайна сметка шофьорът забеляза парите и ме разбра. Заех последното останало място в автобуса. Тогава реших, че съм извадила невероятен късмет. На сутринта вече не смятах така. Първо, шофьорът не беше добър шофьор. Не мисля, че съм виждала някой да кара толкова неравномерно – ужасно бързо за няколко секунди, после ужасно бавно за няколко секунди. Освен това беше встрастен пушач и спираше на всяка бензиностанция или кръчма по пътя, за да пуши и да си говори с другите шофьори. „Пауза”, вика. Не знам дали можете да си представите кошмара – ти искаш да спиш, но на всеки двайсет минути трябва да слезеш от автобуса, за да висиш край поредната магистрална кръчма, заобиколен от хора, с които не говорите общ език. И докато кръчмите бяха румънски, беше горе-долу окей – влизаш, пиеш един чай, и тръгваш. В Унгария моите румънски леи бяха абсолютно безполезни и се налагаше да чакам отпред. Прекарах нощта в подскачане на студа, пред разни унгарски кръчми.

Брашов

04.06.2010

Бележка до мен: Никога повече хостели. Сериозно, през ум да не ти минава.

– Аз

Но да започнем отначало.

Събудих се с убеждението, че отивам в Клуж. Така и не разбрах как изпуснах влака. Станах рано, приготвих се бързо, почти не се загубих по пътя за спирката. Не го взех много навътре. Седнах да изпия едно кафе. До влака за Брашов оставаха 40 минути.

Румънските влакове са страхотни. Нови са, под някои от седалките още има найлон. Имат контакти във вагоните, което беше добре – бях забравила да си включа телефона да се зарежда предишната вечер. Вратите се отварят със сензорен бутон и стоят отворени, ако има някой пред тях (всеки, които е пътувал с някой от новите български влакове ще разбере – сещате ли се как като влака спре на гарата, и хората се нареждат на опашка на изхода, и вратата току тръгне да се затваря и затиска, в общи линии, всеки трети). Изобщо, трудно ми беше да повярвам на приказките на Богдан от вчера, че в Румъния, разбираш ли, влаковете закъснявали с по два часа.

Влакът закъсня с два часа. Благополучно се добрах до Брашов в ранния следобед.

Нямах къде да спя, така че започнах да обикалям гарата с надеждата да намеря кафене с WiFi. Кафене след кафене, едно и също. “Имате ли WiFi тук?”, „Какво?”, „Интернет!”, „А, не!”. Накрая ме спаси мола. Следващия път когато кажа нещо срещу моловете… щях да напиша „ме ударете през устата”, но и едно обикновено напомняне би свършило работа. Намерих си хостел. Не бях съвсем наясно какво е „хостел”. Избрах го заради името – Rolling Stone. Имаше и въодушевени отзиви за него в сайта. Беше ужасно евтино (8 евро на вечер или нещо такова), и си запазих легло в стая с шест. Голяма грешка.

Сега ще ви държа в напрежение и първо ще ви разкажа как си хванах такси. Първо, седях близо десет минути до пътя и махах на всяко преминаващо такси. Може би в Румъния не се прави така, не знам. Опитах и да викам „Такси!”. И така не ми се получи. След известно време на отсрещната страна на пътя спря такси. Отидох да питам дали е свободно. Разбира се, шофьорът не говореше английски, но ми махна да се качвам. Качих се и показах адреса на хостела на екрана на телефона си. Таксито не тръгна. Реших да питам какво става и разиграхме следната пантомима:

Аз: Соча си въображаем часовник на китката, вдигам рамене въпросително.

Той: Сочи някакъв човек, който тегли пари от банкомат, сочи празната седалка до себе си.

Ясно, чакаме оня.

Аз: Кимам.

Той: Сочи брояча, прави знак за „не” с показалец, сочи пътя… спира и се чуди. Започва бързо да ми говори на румънски. Хващам нещо за „полициe” и кимам. Ясно, няма да пуска брояча и ако ни спре полицията аз не съм клиент. Интересно, ако бях някоя западноевропейска туристка, как щях да му разбера балканската далавера. Шофьора решава, че съм негов човек и обещава да ме закара само за 5 леи (2.50 лв. – в румъния все още се справях с валутата лесно, като минах на форинти и крони стана страшно)

Хостела е в къща, в старата част на града, боядисана в крещящо лилаво. В антрето ме посреща котка. Аз обичам котки, но имаше нещо прекалено битово в изтегналата се върху шарено чердже ангорка. Отнякъде изскочи момичето на рецепцията и пита имам ли резервация. Хостела всъщност няма рецепция като рецепция, та не е странно че момичето не е зад нея, обаче аз не съм свикнала някакви свободно разхождащи се хора да ме питат имам ли резервация (нямаш ли бюро с компютър и телефон пред себе си, няма как да те взема насериозно) и отговарям доста дръпнато, че съм резервирала по интернет. Тонът ми въобще не я притеснява. Тя явно е от онези приказливи, приятелски настроени, пълни с енергия хора. Ужас.

Тя говори. Аз съм пътувала цял ден и съм мъкнала раницата по разни кафенета и искам просто да си взема душ и да сваля раницата от гърба си най-после. Но тя говори. Задава въпроси. И не дочаква да им отговоря. „Къде си била? Защо си в Брашов? А откъде си? А, не, чакай, аз ще позная! Полша?”, вмъквам отрицателно поклащане на главата, „България! Познах по акцента!”. По дяволите, твърдо „л”. И това ми го каза човек, който беше написал „responsibal” на една от табелите. (между другото, акцента си успешно го изгладих докъм Холандия) После вади карта на града и огражда с химикал какво трябва да посетя: „Това е замъка на Дракула, а това е черната кула, която е бяла, а това е бялата кула, която е сива, а пък това е ресторант с традиционни румънски ястия…”. Започва да изброява екскурзиите, които хостела организира – до замъка на Дракула, до замъка в Сибиу (който бил много по-красив, и бил сравняван с Версай, и по стените имало килими, толкова сложни за изработване, че човек може да направи само три такива „ин а лайфтайм”!) и до гората с мечките. Примигвам въпросително. В гората имало мечки, които през нощта слизали до контейнерите за боклук край пътя и хостела организирал екскурзия до там. Показа ми снимки – мечка в кофа за боклук, момче гали мечка в кофа за боклук, момиче подава боклук (сигурно нещо за ядене) на мечка в кофа за боклук. Не бях очарована. „Това е вече нелегално”, съобщава момичето, „Защото имаше смъртни случаи”. После бързо разяснява: „Може да не слизаш от колата, ако искаш! Само 60 леи!”. Не, мерси.

Най-после успявам да се добера до стаята. Бях сама в стая за шестима. Която не се заключва. Това беше нещото, което най-много ме потресе – повече от миризмата на мухъл, мръсните чаршафи или фактът, че навън беше 30 градуса, а вътре – 10, и прозорецът не се отваряше. Стаята не се заключваше. Нито пък двете външни врати на хостела. А ако съдех по чуващите се час по час сирени, положението с престъпността в Румъния не беше толкова розово, че да спя на отключено, без да подскачам при най-малкия шум.

Реших да си почина и кротко да си почета книжка. Някой нахлу в стаята ми и ми пишка в тоалетната. Като излезе от тоалетната, забеляза, че в стаята има някого. „Сори”, вика. „За осем евро, толкова”, помислих си. Взех си фотоапарата и излязох.

Брашов е красив. Още във влака бях забелязала, че Румъния най-после заприличва на това, което си представях – часовниковите кули, църквите и орнаментите по покривите.

Качих се до една от двете кули. Така и не разбрах бялата или черната, понеже не отидох до другата, за да сравня нюансите. Снимах я сигурно петдесе пъти, докато знамето на върха се развее живописно, опитвайки се да не хващам в кадър големия бял надпис „BRASOV” на билото на планината. Имитацията на надписа “HOLLYWOOD” в началото ми се стори забавна, после не можех да направя нито една снимка, без проклетия надпис. Видях и замъкът на Дракула в далечината. Оказа на другия край на града, и не ми се стори достатъчно обещаващ, за да се замъкна чак до там.

След което, естествено, се загубих. Опитах се да намеря традиционния румънски ресторант, за да хапна мамалига. Не знам защо не се получи, при положение, че имах карта с отбелязаните местоположения и на кулата, и на ресторанта. След едночасово обикаляне около едно и също струпване на кафенета и ресторанти и упорито ненамиране на какъвто и да е било традиционен ресторант, изведнъж реших, че ми се ядат праскови. Когато съм гладна съм ужасно лесно манипулируема. Дояжда ми се първото, което видя, подуша или за което си помисля – дояжда ми се много и веднага, и не мога да мисля за нищо друго. Намерих плод-зеленчук, купих си праскови, прибрах се в хостела („прибрах се” е неподходящ глагол за подобно негостоприемно място, както и да е) и се засилих щастлива към стаята, когато надеждите ми бяха разбити. На вратата ме посрещнаха три надписа: разбираемият „Пушенето забрането”, , абсурдният „Ограничете използването на вода по време на душ” и съкрушаващият „Без напитки и храна в стаите!”. Потънала в самосъжаление, излязох да си гриза прасковите на тротоара пред хостела.

Прибрах се в стаята за втори път. Легнах да спя. Понеже беше ужасно студено, задигнах одеялата от три от другите легла. И тъкмо си мислех (трябва да внимавам какво мисля) колко е хубаво, че съм сама в стаята и няма кой да ми пишка в тоалетната, да ми разказва забавните си пътешественически истории и най-важното – да си поиска одеялото, в стаята се изтърсиха петима французи. Петима. И говорят на френски. Понеже се бях унесла, си изкарах акъла – заспах в Румъния, къв е тоя френски, къде съм, коя съм, тези кои са и кой, по дяволите, е Пиер? Пиер, явно, беше доста разсеян. Другите току прекъсвата разговора, за да го повикат да се завърне и духовно при тях и да пусне някой, ако съдя по възторжения френски кикот, особено забавен коментар.

Надигнах рошава глава и ги изгледах като тъмен балкански субект. После се усетих и се опитах да им върна одеялата. Момичето се престраши да си вземе своето – с бързо, отсечено движение, и отскочи назад. Момчетата ме увериха, че всичко е окей и няма нужда. Ако щат. Извиниха се, че са ме събудили, и излязоха.

Върнаха се към 3 и пак ме събудиха. Беше страшно студено и носът ми беше леден.

Никога повече хостели.