Category Archives: Из Европа

Прага II

13.06.2010

Всичко вървеше наопаки. Може би понеже беше тринайсти. Факт, на който, естествено, не бях обърнала внимание. Първо, защото нямах представа коя дата е – освен в пространството, съм ужасяващо неориентирана и във времето. Направо съм си континуумно неориентирана. Второ, защото, дори да знаех датата, намирам суеверията за глупости. Честно. Ако някой ми спомене нещо за числото тринайсе, черни котки, календара на маите, карти Таро или Паулу Коелю, в общия случай попада в категория „непреодолимо и безнадеждно тъп”.

Е, беше тринайсти, и всичко вървеше наопаки. Без тези два факта да са свързани по какъвто и да е било начин.

Денят стартира с най-кошмарното кафе на света. Беше едновременно горчиво и рядко. Когато Степан пита как е кафето, положих усилия да се усмихна и да кимна. Известно време живях със заблудата, че не съм се справила и съм направила отчаяната гримаса на страх и ужас, която това кафе заслужаваше. Но предвид фактът, че на следващата сутрин получих още една чаша течна гнет, предполагам, мисията е била успешна.

Сетих се да питам Степан как така се е оказал сам в двойна стая в общежитията. Не че се оплаквам, нали, че има къде да спя, но все пак. „А, преди имах съквартирант, обаче веднъж го излъгах, че приятелката ми ще идва, и той се стресна и се изнесе”. Аз премигах.”Това е ужасно”, заключих. „Ама той беше някакъв антисоциален.”, оправда се той. „И нали се сещаш – аз го питам нещо, той ми мълчи”. Все пак, деца, лъжата е лошо нещо.

Понеже, с целия си такт, му се бях изтърсила, когато му предстоеше важен изпит, Степан остана да учи, а аз тръгнах на туристическа обиколка из Прага – този път въоръжена с лист с инструкции. Със зелен химикал и объл почерк, човекът се беше постарал да е достатъчно подробен и ясен, за да не се изгубя. Дори беше попрекалил – например, мостът на Чарлз, както явно му викат туристите, се оказа в крайна сметка Карлов.

Бърза вметка – като казвам „тръгнах”, имам предвид „тръгнах без да си взема връхна дреха”. Реших, че не ми се разнася цял ден в чантата. Между другото, броят на всички връхни дрехи, които бяха в багажа ми, възлизаше на едно. Когато тръгвах, нямаше как да предположа, че ми предстоят дни на мрак и студ, дни на дъжд и тракащи зъби, замръзнали пръсти и посинял нос. А първият от тези дни, оказа се, беше тринайсти юни.

Точка едно от планът за деня беше Пражският храд. Доколкото успях да разбера, при цялото си желание да избягвам екскурзоводите, това е един от най-големите замъци в света. Стилът приличаше на барок, но най-добре не ми се предоверявайте и питайте Уикипедия. Там най-вероятно има и по-добри снимки, защото аз бях под постоянно напрежение. Фотоапаратът ми ме атакуваше на два фронта – не му стигало мястото и му свършвала батерията. Освен това, наоколо всички снимаха. През цялото време се предвижвах с леката скованост на човек, който влиза в кадър на снимките на непознати толкова често, че ако се наредят една след друга, движението му ще може да се проследи като в няколкокадрова анимация.

This slideshow requires JavaScript.

В крайна сметка, батерията се изтощи, след като се оказах за стотен път при монумента с изстрадалото знаме. А какво търсех отново при монумента? Бях се изгубила, този път класически – беше от онзи тип изгубване, когато си мислиш, че вървиш към нещо, а всъщност вървиш в кръг. Нещото, към което си въобразявах, че вървя, беше SubWay, защото страшно исках сандвич. В крайна сметка, вместо до SubWay, стигнах до градините на замъка. Които са абсолютно невероятни – има фонтан, и лабиринт, и пауни. Опитах да се насладя на гледката, но общо взето през цялото време си мислех за сандвич.

Освен това започваше да ми става студено. Зарязах туристическия план, и си поставих нова мисия на деня – да намеря магазина за дрехи втора употреба, покрай който бях минала предишния ден, и да си купя яке.

Това, което се случи после, тогава ми се струваше разумно и логично. А беше пълен абсурд. Профучах с невероятна скорост през града, подминавайки всички забележителности. Минах по Карловия мост, без да съм съвсем сигурна дали това е той, докато на петдесетина метра от него не видях табелата „Към Чарлз бридж”. Стрелнах се през тълпата туристи, като само метнах бегъл поглед на онзи часовник със зодиите, който е на всяка картичка от Прага. На кръгъл час пеел, така ми казаха. Умирах от студ. Беше ми все едно, ако ще и казачок да играе.

Не намерих магазина за дрехи втора употреба. Загубих се. По хоризонта се трупаха облаци, а аз се свих на един бордюр. Реших, че заслужавам да си пусна музика, нещо депресарско, с клавири. Сутринта бях видяла, че батерията на телефона ми се изтощава, и затова цял ден бях вървяла в тишина. Телефонът беше блокирал. Е, чудесно. Задаваше се дъжд, аз седях по тениска на някакъв бордюр по средата на Европа, без никаква връзка със света. Потънах в самосъжаление. Проклет тринайсти.

След като ми писна да се самосъжалявам, се съсредоточих и се заех с проблемите един по един. Първо си намерих китайски магазин. С голям надпис „5 до 10 евро” на витрината. Купих си суитчър от един любезен китаец и се стоплих. Казах си, че телефон не ми трябва и ще го раздавам олдскуул. Уговорката със Степан беше за седем пред театъра – сградата със златния покрив, и не виждах причина да ми звъни преди това.

В седем бях пред театъра. Него го нямаше никакъв. В седем и половина ми мина през ума, че трябва да се притеснявам. Отхвърлих го като вариант – дори да е пратил смс, че ще закъснее, няма причина да променя мястото. В осем вече отчаяно си човърках телефона, отправяйки закани към неговата майка, за потрес на туристите наоколо. В крайна сметка, реших да използвам суперсилата на невинния си вид и да помоля някой на спирката да ми услужи с неговия телефон. Проработи – след едва доловим подозрителен поглед, момичето се съгласи да си сменим сим картите и получих смс-а от Степан. Щяло да има концерт на приятел на негов приятел, да съм вземела трамвай номер някой си от спирката пред театъра, щял да ме чака на някаква си спирка, с име от две думи, едната от които започва с „М”. Бързах да върна на момичето телефона и, разбира се, забравих името на спирката (по дяволите, чешки) в рамките на три секунди.

Беше ми писнало да се притеснявам, така че избрах произволно едната от посоките на трамвая, наредих се до вратата и се заоглеждах за Степан на всяка спирка. Намерих го. Не ми се обясняваше що за приключение си бях организирала по пътя до там, така че на въпроса „Защо закъсня с час?”, отговорих просто: „Загубих се”. Правдоподобно.

Винаги съм свързвала думата „концерт” с китари, черни тениски, дълги коси и пого. Щом обаче слязох по стълбите в заведението, където щеше да се проведе концерта, ми стана ясно, че ще става въпрос за нещо различно. Беше мрачно и под земята – дотук нищо ново, но освен това имаше неоновия блясък на плажна дискотека. Най-съществената разлика беше в публиката. Бяха интелектуалци. Всички момчета изглеждаха по един и същи начин – очила и футуристична прическа, застопорена с помощта на промишлени количества гел за коса. Момичетата го раздаваха в общи линии „алтърнатив”, с едно изключение, което беше минало да ни навести с машината на времето право от осемдесетте – шушлеково яке, дебел колан, тесни дънки. Появяването й предизвика дискусия на чешки между Степан и приятелят му (онзи, на чиито приятел беше концерта), придружена с онзи тип не съвсем мъжествено хихикане, което използват и моите приятели, когато обсъждат жена от противоположния пол. Споменах, че може да я обсъждат и на английски. И двамата бяха много изумени, че съм разбрала за какво говорят.

След две бири време концертът започна. И, по дяволите, беше странно. Бях питала другия образ (чието име упорито ми се губи) и ми се струва, че беше описал стила като ъндърграунд електро. На мен ми звучеше повече ембиънт, но реших да не се правя на познавач. Изпълнителите бяха две момчета с акустични китари, кийборд и трети инструмент, който не разпознах. Момчето на инвалидната количка беше мултиинструменталист, свиреше на минимум две неща едновременно, другият поемаше вокалите. След  антракта, този с вокалите се оттегли, и остави мултиинструменталиста да озвучава кратко филмче – как на забавен кадър цъфват цветя и се раждат кристали.

Дойде ми прекалено арт. Не че имам нещо против цветята по принцип (стига да има кой друг да ги полива), не са лоши, имат си венчелистчета и онези други листчета, пчелите ги харесват, внасят определен колорит. Но схванах идеята с бавното отваряне на цвета още от първия път, нямаше нужда да виждам останалите петдесет. На забавен кадър. А кристалите? Приличаха на пълзящи дъги. Уау, целия спектър, много шарено, много арт, страхотно, може ли да приключваме по-бързо, моля?

Публиката обаче беше още по-озадачаваща. Стояха на едно място, обвили тънки пръсти около чашите с вино, с деликатно щръкнало кутре, и леко поклащаха зализани глави в ритъм. Ние тримата бяхме седнали на пода, което, въпреки че виждах предимно задници, ме спасяваше от притеснението какво, по дяволите, да правя. Не съм свикнала да съм статична на концерт – обичам да скачам, да мятам коса, да крещя и, общо взето, да стресирам всички наоколо дотам, че да образувам около себе си няколкометрово празно пространство. Когато концертът свърши, Степан попита какво мисля. „Липсваше дисторшън”, реших след кратък размисъл.

Както обикновено се случваше, се усетих, че нямам билет, едва след като се качих в автобуса на връщане. Обявих, че съм късметлия и няма начин да ме проверят. Ако съдя по лекия скептицизъм в погледа на другите двама, в пражките автобуси контрольори минават често. Статистически погледнато, навярно беше твърде вероятно да ме проверят поне веднъж за четирите пъти, когато ползвах автобус. Не се случи. Извадения късмет ме подтикна да приема официално правилата си за използване на градския транспорт по време на пътуването – в метрото се пътува с билет, в автобуси и трамваи – без. Това, при все не съвсем очевидната си логика, свърши работа. Единствения път, когато ме провериха за билет, беше в метрото.

3 Коментари

Filed under Из Европа

Прага I

11.06 – 12.06.2010

Обичам Прага. Архитектурата, реката, мостовете, кошниците с цветя по уличните лампи, бирата и чешкият. Обичам.

Мина ми през ума да се направя на тайнствена и деликатно да пропусна единадесети юни. Можех да обявя и награда за този, който открие какво не е наред. Като при онези картинки, в които рибите плуват в небето, а по дърветата растат сандвичи. Ако имаше еднодневна дупка в разказа, някой можеше да си помисли, че тогава ми се е случило нещо интересно и вълнуващо, което предпочитам да запазя за себе си. По дяволите, щеше да е толкова мистериозно.

Е, ще си кажа – на единадесети не се случи абсолютно нищо. Беше един ден, пропилян в път, загубване, съжаляване на изстрадалите ми крака и соц хотели. Един соц хотел всъщност. „Глобус”. Явно, че за стягането му бяха хвърлени много пари, но за тесните коридори и потискащите прозорчета просто е нямало какво да се направи. Миришеше на манджа. По стените имаше дървена ламперия. Съветско ми беше, някак.

Точно в девет сутринта на дванадесети юни, още в тъмна доба, докато отлепях клепачи и кротко попремигвах срещу слънцето, както се полага в подобен ранен час, в стаята ми нахлу чистачка с парцал. Проведохме следният абсурден диалог:

– Сори – каза чистачката. – Бла-бла-рж  – допълни след кратък размисъл. (не цитирам дословно, беше нещо на чешки)

– Кво? – попитах аз на български, после осъзнах къде съм, и повторих въпроса на английски. – Кво?

– Сори – повтори тя, все още на рамката на вратата.

– Стаята е заета, чек-аута е в десет – информирах я аз за правилата на хотела, в който работи.

– Я – съгласи се тя и се изнесе на заден ход.

В десет опитах да платя на рецепцията с унгарски форинти, вместо с чешки крони, събудих подозренията на рецепциониста с невладеенето си на руски, нарамих си раницата и се изнесох. Хотела беше близо до последната спирка на метрото, сред пражката гора. Пътят беше отбелязан с боя по дърветата.

Уговорката със Степан беше за шест следобед, пред „пича на коня”. Не без основание реших, че намирането на „пича на коня” ще ми отнеме поне няколко часа, така че го поставих като точка две от плана за деня.  Точка едно беше пиенето на двойно черно в първото кафене по пътя.

Точка две се увенча с учудващо бърз успех. Докато се возех в метрото, избрах произволна спирка и слязох на нея. Пред мен беше статуята на пича на коня (прекарах трите си дни в Прага и последвалите седмици без никаква идея кой е той, сега изведнъж ме загложди любопитство). По пиедестала му и по булеварда надолу, по пейки, тротоари, огради и бордюри, бяха струпани туристи. Ужасно много туристи. Не мисля, че съм виждала да се пада по-малко територия на глава турист в друга европейска столица. Десетки фотоапарати щракаха, десетки  светкавици просветваха, десетки японци с чадъри снимаха десетки скучни неща десетки пъти.

С първа точка от плана – кафето – нещата не бяха толкова розови. Пича на коня беше, явно, в центъра на града. Без да правя връзка между местоположението му и цените по централните кафенета, се набутах в едно от последните. И понеже още не си бях изпила първото кафе, а и пристигах от гората с раница на гръб, се чувствах заспала, отдалечена от пороците на обществото и порядките на цивилизацията, и изобщо – куха като лейка. Не си направих труда да погледна цените в менюто. За капак, сервитьора не говореше английски. Поръчах двойно кафе и минерална вода. Получих обикновено кафе и газирана минерална вода. А удоволствието ми струваше около пет евро.

Следобеда, освен че жалеех за петте евро, упорито и неуморно се туристничих. Тоест, обикалях, снимах, ходих по туристически места и ръгах с лакти в ребрата другите туристи, където тълпата беше твърде гъста, за да се измъкна по друг начин. Ясно си спомням как снимах някаква порта много пъти от различни ъгли, в опит да не хвана преминаващите долу коли. Както се оказа на следващия ден, тази порта въобще дори не е била толкова важна. А важните неща не успях да снимам, защото ми се изтощи батерията на фотоапарата. Но да не нарушаваме хронологията.

This slideshow requires JavaScript.

В шест без нещо се завърнах при пича на коня, седнах на пейка сред туристите, извадих си “Мъртвата зона” и се подготвих да прекарам няколко кротки минути на релакс и дочитане на главата от книгата. Кротките ми минути бяха по-малко от предвиденото, защото Степан беше точен.

Степан е много мой човек – учи журналистика,  списва литературна колонка в списание, има издадена книга и готов ръкопис на втора, освен това слуша Ник Кейв и знае изумително много за чешката бира. „Обичаш бира?”, поинтересува се, като при кратката лекция за историята на Pilsen, на мен ми светнаха очите. Ха, и питаш! Аз, естествено, опитах благоприлично да замажа положението и да разсея алкохолисткото впечатление, което създадох. „Наблягам на качеството, а не на количеството”, уточних и гордо додадох: „И никога не се напивам”.  „Значи не пиеш достатъчно”, заключи той. „Сега ще ти организирам beer trip и ще ти докараме Пражки махмурлук”. Няма да ви държа в напрежение – с първото се справи професионално, с второто – не.

Последва нещо, което, струва ми се, на английски се нарича „pub crawl”, но аз предпочитам да го възприемам от образователната му страна и му викам „опознавателна обиколка на Прага, с цел изучаване особеностите на чешките пивоварни традиции”. Пътят минаваше покрай реката, което ми даде възможност да се запозная с няколко забележителности отблизо и един замък отдалеч, както и да снимам една лодка и два лебеда. Степан се похвали, че веднъж участвал в екипа на някакъв филм, който снимали край реката. Тъкмо да се впечатля, и се оказа, че задачата му е била да хвърля хляб на лебедите, за да не влизат в кадър.

Първият бар имаше поразителна офис атмосфера. Сякаш след пет следобед изритват чиновниците, скриват бюрата и компютрите в мазето, а рецепцията пригаждат за бар. Бели стени, снимки в рамки, шкаф с някакви хартии по него. Имаше нещо общо с анти-комунистическото движение. Попитах за човека на една от снимките – бил лидерът на демократите. Това доведе до разговор на политическа тема, който ме накара да се чувствам малко неудобно. Искам да кажа, какво сме направили ние по време на Пражката пролет?

След две-три бири поставихме крайна цел на експедицията – фабриката на Старопрамен. И тъкмо когато въодушевено закрачих, доколкото ми позволяваха пришките, по пражките тротоари, ентусиазмът ми беше охладен от дъжда. Скрихме се в най-странния бар, в който някога съм била. Тематиката беше астроложка. Към менюто вървеше лист с хороскоп. По стените висяха окултни картини (точно срещу нашата маса ангелче пишкаше във варел, обкръжен от мистични руни). Това обаче явно изобщо не притесняваше подпийналите мъже, които се бяха събрали, за да гледат мача. И сякаш идеята за астроложки бар не е достатъчно абсурдна, на долния етаж се помещаваше мрачен ъндърграунд ресторант, за чието озвучаване редуваха пост-хардкор с мелодичен метълкор, от време на време разнообразявани от маткор. Пробвахме и двата етажа за по бира, сравнихме имената на зодиите на български и чешки, аз се пробвах с чешкото „рж” (звук между „р” и „ж”, можете ли да си представите?), Степан – с българското твърдо „л”.

След многобройни премеждия, възпрепятствания от страна на природните стихии (добре де, изисква се престъпно хиперболизиране, за да нарека тихия дъждец „стихия”… но пък що за епичност придаде!) и няколко чаши бира, по залез слънце, достигнахме крайната цел – фабриката на Старопрамен. Сега ще убия епиката – беше си сграда като сграда, в дъното на задънена уличка.

Междувременно, Степан си беше наумил, че трябва да посетя традиционна чешка кръчма. В първия момент реших, че ще е нещо фолклорно, след това получих уточнение – „с пияниците, и циганите, и всичко”. Опитах да обясня, че нито изпадналите кръчмета, нито циганите са ми някаква екзотика, обаче той настоя, че наблизо имало автентичен бар. Е, намерихме го. И наистина – типична изпаднала кръчма с пластмасови маси. Едно-единствено нещо убиваше атмосферата, затова пък я убиваше брутално – в ъгъла просветваше играта „Шрек“. Пускаш монета, а тя ти пуска топче, с което трябва да целиш героите от „Шрек“. Страшно автентично. Естествено, седнахме точно до машината. Както си пиехме бирите, към играта се приближи с поклащане един от „традиционните” обитатели на бара, огромен мъжага с кожено яке,  и съсредоточено взе да блъска топчето в Магарето, което явно носеше най-много точки.

Докато мръзнехме на спирката и чакахме автобуса, Степан ме предупреди, че в Чехия общежитията не били нищо особено. Да не очаквам много. Кимнах с разбиране. „Ясно. Какви животни имате?”. „Как така животни?”, изуми се той. „Сещаш се, мишки, хлебарки…”. „Нямаме животни”. Значи всичко беше наред.

8 Коментари

Filed under Из Европа

Виена

Виена моментално ме спечели.

Първо, защото е ужасно красива. Но за това после.

Второ, заради гарата. Вместо с баби, драпирани в плетени жилетки, и дядовци, миришещи на чесън (или обратното… не чесън, миришещ на дядовци и жилетки, драпирани в баби, а баби с чесън и дядовци с жилетки), беше пълна с ухилени образи с големи раници, шантави прически, шарени дрехи, спални чували и палатки.

Трето, понеже там намерих айрян.

Май не отразих подобаващо значимостта на този факт. Сега ще ви заразя с ентусиазъм:

Айрян!!!

Не беше ми хрумвало, че един от основните проблеми на пътуването ми ще е свързан с храната. Възприемах се за гражданин на света и гледах с леко снизхождение на хората, прехласващи се по българската кухня. Трите неща обаче, които ми липсваха най-много през цялото време (измествайки от лишеното ми от калций съзнание семейството, приятелите, котката, моето си легло и мп3 плейъра) бяха: сирене, кисело мляко и айрян. Нон-стоп си мислех за сирене, кисело мляко и айрян.

Някак, айрянът се е превърнал в неразделна част от ежедневието ми. Не съм усетила как и кога, но това е факт, с който ще ми се наложи да живея. Аз съм айрянохолик.  Из Европа нямат айрян. Нямат и кисело мляко. Имат някакъв измислен йогурт, рожба на извратен мозък с повредени вкусови рецептори. Йогурт. Наблъскан със захар, плодове, мюсли, фибри и бифитус есенсис.

Обаче, на центъра на Виена имаше „Била”. В „Била”-та – хладилник с млека. Сред млеката – айрян. Така де, “yoghurt drink”. С голям червен надпис „ново”. Тоест, заради мен са го пуснали. Огледах го много внимателно, пишеше „Natur”. Което, опирайки се на своите лингвистични умения, преведох като „натурален”. Без захар и бифидус есенсис, сещате се. Какво ли ви обяснявам,  ето го:

Не е ли невероятен?

Седнах на полянка в парка да си го изпия. Покрай мен преминаваха смеещи се хора и цъфтяха рози, птичките пееха, слънцето грееше, природната картина беше в унисон с моя вътрешен свят… докато, внезапно, та-та-та-ТАМ, гръм разцепи небето (хиперболизирам), и айрянът беше със захар.

Реших, че денят е твърде прекрасен за да изпадам в депресия. Изпих подсладения айрян, с леко отвращение, и с бодра стъпка продължих през Виена. Която, както споменах, е ужасно красива.

Имах карта, но изобщо не я погледнах от момента, в който наближих центъра. Нямаше нужда да следя за забележителностите и да ги търся – една до друга бяха скупчени красота след красота. И аз ходех, леко неориентирано, с постоянно включен фотоапарат, и поглед, постоянно насочен нагоре – към кули, и куполи, и покриви, украсени със статуи, и тераси с цветя. Краката много ме боляха. Все си мислех как „само ще отида да видя онези две бели кули какви са, и ще седна да си почина”, след това в далечината виждах нещо друго. И се налагаше да ходя натам бързо, защото имах само една вечер във Виена.

This slideshow requires JavaScript.

Една вечер, която прекарах в хостел. Отлагах моментът да го призная, защото ме беше страх от всеобщото презрение. От последните пет дни, откакто си бях обещала никога, никога повече да не стъпя в хостел, четири прекарах в хостел. И докато в Будапеща бях в самостоятелна стая и беше горе-долу простимо – движех се в сивата зона между пристъпено и непристъпено обещание, на ръба на позволеното, тук направо прекрачих границата. Наех си легло в шесторна стая. Ооо, срам. Ооо, позор. Бих се самобичувала, обаче сигурно ще боли.

Но да се върнем на хостела (ооо, срам). Демонстрирайки своята пословична съобразителност, го бях избрала в близост до гарата. Да, но пристигнах с автобус. Автогарата във Виена, както във всеки друг уважаващ себе си град, беше на другия край на града. „Е, нищо,” помислих си, „утре, като съм със влака, ще ми е удобно”. Не знам нужно ли е да припомням, но – нали знаете какво се случва, когато аз мисля?

След редовното изгубване, с помощта на две мили виенчанки, намерих спирката на трамвая. Бяха я скрили под земята, гадовете. Натоварих се на трамвай номер шест, целият изрисуван с графити и подрънкващ подозрително, и заедно заподрънквахме към централната гара. По средата на пътя, трамваят внезапно спря. Любезен женски глас каза нещо на немски. Всички в трамвая, в един глас, промърмориха дружно немско „о, пак ли” (а аз не успях да се включа) и слязоха. С тях – и аз. Предположих, че трамваят се е повредил, защото звучеше като нещо, което би се повредило. Повървяхме пет-шест метра до спирката и зачакахме. За да не изглеждам като тъп турист, не питах какво чакаме. Оказа се – следващият трамвай. Не знам кой е тъп, но това определено не беше добра идея. Визуализирайте – хората от един умерено пълен трамвай, слизат на една спирка, и се качват в следващия умерено пълен трамвай. Какво се получава? Хора като за два трамвая, в един. Тъпо.

Аз, с гигантската си раница, реших да не създавам допълнително напрежение, и изчаках следващата шестица. Тя пристигна точно след две минути и дори имаше място за сядане. Поуката от тази история, деца, е – научете как е „о, пак ли” на немски, за да не сте аутсайдери във виенския трамвай.

На рецепцията на хостела, когато ми видяха паспорта, опитаха да ми говорят на руски. Обясних, на руски (точно толкова развален, колкото е и немският ми) че предпочитам английски. В резултат, не получих welcome drink/приветственный напиток/Begrüßungsgetränk. Според брошурата ми се полагаше. Не уточняваха какъв, но ще да е бил водка, иначе не виждам как невладеенето на руски ме лиши от него.

В стаята ми имаше трима спящи канадци. Много тихо си метнах раницата, взех бърз душ и излязох. Като се прибрах, в стаята ми имаше трима спящи канадци. Много тихо си облякох тениската за сън, чаршафосах си леглото и си легнах. Сутринта се събудих рано, за да си хвана влака за Прага, и в стаята ми имаше трима спящи канадци.

Не знам в Канада каква им е дължината на нощите, но – по дяволите – тези хора много спят. Изобщо не са се усетили, че съм била в стаята, убедена съм.

Междувременно, бях успяла да разбера грешката си с избора на хостел. Освен че, както предупреждаваха коментарите в сайта, стаята беше мрачна и миришеше на мухъл, единственият му плюс – местоположението, въобще не ми вършеше работа. На другата сутрин щях да отпътувам към Прага от гара Meidling, а не от централна.

Сутринта реших да се правя на хитра и да стигна до там с градския транспорт, а не с такси. Естествено, загубих се. Не знам как се получи, имах си карта и всичко. Озовах се някъде. Нямах никаква идея къде, но не беше където трябва. Спрях на автобусна спирка, през която така и не мина автобус. После вървях един час и се оглеждах за такси, но нямаше. Накрая намерих трета гара. За какво са им всичките тези гари, по дяволите?

Хванах си такси от гарата. По някое време се сетих да питам колко ще ми струва. „Цен ойро”, отговаря таксиджията. Е да, ама аз имам само зийбън ойро в портмонето. Зупа куул, а? Предложих да спрем на банкомат по пътя, за да изтегля. Той не ме разбра, но явно седем евро го устройваха.

Пристигнах на правилната гара половин час преди тръгването на влака. Изгубването ми беше отнело точно толкова време, колкото му бях предвидила. Поздравих се мислено и реших, че заслужавам кафе, най-после. Обаче си бях дала всички пари на таксито. И вместо да се примиря, да се кача на влака и всичко да мине почти безпрепятствено, аз тръгнах да обикалям улиците около гарата и да търся банкомат. А във Виена никъде няма банкомати. Хората били плащали с карти – да, ама автомата за кафе не приемаше карти. В пълното си отчаяние, нахлух в някаква „Била”, взех си енергийна напитка, засилих се към касата, видях точещата се опашка, отказах се, върнах енергийната напитка на рафта, излязох през входа и разпищях алармата. Бях бърза като светкавица, така че никой не ми обърна внимание.

Два метра след „Била“ имаше банкомат. Изтеглих пари, но до тръгването на влака оставаха осем минути. Стиснала в ръка банкноти по двайсе евро, които автомата за кафе така или иначе не би приел, заспринтирах обратно към гарата и се метнах на влака в движение. Добре де, две минути преди тръгването. Ако беше в движение, това би придало на историята допълнителен драматизъм. Нека си представим, че е било в движение. Освен това съм имала каубойска шапка.

5 Коментари

Filed under Из Европа

Защо стискам палци за Холандия

Сега ще си послужа с проспекция, и нарушавайки естествената хронология на събитията, ще ви спойлерна част от историята от Амстердам. Тая плахи надежди, че някой още си няма фаворит в тазвечершния финал и евентуално, може би, ще го трогна и ще осигуря още чифт стиснати палци за оранжевите.

В Амстердам реших да измия съдовете. Не знам сблъсквали ли сте се някога с кухнята на любител на сирене от мъжки пол, но ще опитам да пресъздам Кошмара с думи – много мръсни съдове. Много на брой и много мръсни. Със засъхнали лепкави остатъци от сирене и сос по тях. И чаши. Някои – с няколкодневна утайка от кафе на дъното. И най-разнообразни по форма и размер халби, с различни лога на марки бира.

След като изключително внимателно измих всички халби (явно събирани с години) и въздъхнах: „е, останаха само скучните чаши за вода“, естествено, счупих чаша за вода. Скучна, ама сервиза остана от пет чаши.

Реших, че мисията на деня ще бъде да купя чаша. Оказа се обаче (каква изненада), че на центъра на Амстердам няма нито един магазин за домашни потреби. Затова пък изобилства от магазини за сувенири. И понеже холандците са ужасно въодушевени от световното първенство, магазините са пълни с оранжеви стоки – тениски, и знамена, и ключодържатели, и шалчета, и магнити… и чаши. Да купиш сувенир от Холандия на холандец не е най-гениалната идея, обаче да купиш чаша с логото на националния отбор е някак различно, нали?

Купих оранжева чаша с холандското лъвче и надпис „Holland“, а посвещението гласеше: „За спомен от годината, в която Холандия станаха световни шампиони“. Дотук добре – действието се развива в груповата фаза, а Холандия вече са на финал. И, ако наистина станат шампиони, от тази чаша ще излезе една добра история. Ако вземат обаче, че паднат на финала, ще се превърне в кофти спомен: „А, да, тази чаша ми я подариха в годината, в която загубихме на финала от Испания.“ Някак не е същото.

Та така – не слушайте разни главоноги мекотели, ударете едно рамо и стиснете два палеца за лалетата, а?

Добавка, след мача: по дяволите, Пол.

3 Коментари

Filed under Из Европа

Будапеща II

Днес ще прекаля със снимките. Само предупреждавам.

08.06.2010

На осми станах рано, взех си карта и си съставих реалистичен туристически план – набелязах си няколко близки една до друга забележителности, а пътят до тях по груби сметки трябваше да ми отнеме максимум час и половина, плюс загубването.

Е, невероятно но факт – не се загубих. Проблемът този път беше в мащаба на картата. То си пише, че един сантиметър е равен на един километър, но кой ли ти гледа. Моите „близки една до друга забележителности” се оказаха на два-три километра разстояние една от друга. И като прибавим навикът ми да се отклонявам от предварителния план: „а, ама той парламентът е само на два километра, непременно трябва да се отбия до него”, обиколката ми отне доста повече време от предвиденото и ме докара до пълно отчаяние. И за да не решите, че съм някое изнежено мрънкало – температурата, според едно от таблата на улицата, беше 42 градуса. По Целзий.

Можех да си спестя поне един час вървене, ако не бях такъв инат. Работата е там, че вместо да катериш баирите до стария град, можеш да хванеш “Budavari Siklo” – влакчета, които те качват до горе. На мен идеята ми дойде твърде туристическа. Един автобус с голям надпис “Sightseeing Tour” тъкмо беше стоварил голяма група възрастни германци пред гишето за купуване на билети. Имаха си екскурзовод, който вървеше най-отпред, вдигнал чадър. И купуваха сувенири, по дяволите!

По пътя нагоре също се отклоних, този път следвайки табела „към цитаделата”. Прозвуча ми впечатляващо. Добре, че срещнах една разочарована японка с огромен фотоапарат, която се връщаше, и я попитах какво има там. „А, само някаква статуя”. Реших да се придържам към първоначалния план. И най-накрая, след цял ден вървене в пека, се добрах до крайната дестинация – площада с Рибарския бастион и църквата на Матяш.

Оказа се невероятно красиво. От онези места, които те поразяват. Спираш и мигаш, с леко отворена уста и невярващ поглед. Ако бях сама, бих се почувствала тъпо, но се намерих в компанията на германските туристи, които си мърмореха възклицания на немски: „Аа, вундаба.”

Бастиона беше ужасно странен в архитектурно отношение. Ослушах се и се примъкнах към една група туристи, чиито екскурзовод говореше на английски. Рибарският бастион бил построен в края на деветнайсти век в неоготически и неокласически стил. Седемте кули символизирали седемте унгарски племена, заселили се в Панонската низина в края на първото хилядолетие. А името му идвал от това, че се намира в рибарския квартал. Гилдията на рибарите отговаряла за защитата на тази част от градските стени през средновековието.

Статуята на Ищван I, първия унгарски крал, също била неокласическа, а на пиедестала били изобразени сцени от живота на краля.

Църквата на Матяш (наричана така, понеже крал Матяш се женил там два пъти), естествено, беше в ремонт. Изобщо, по време на цялото пътуване, имах сериозен проблем с ремонтите. Налагаше се да снимам под невероятни ъгли, за да не хвана в кадър разни шарени скелета, огради, вериги и застаряващи общи работници без тениски.

Бях се качила по необичаен маршрут, така че на идване бях пропуснала най-впечатляващата гледка – стълбите към бастиона и кулите на църквата на фон. Видях я на връщане и опитах да я снимам. Батерията на фотоапарата ми се беше изтощила. Преди минути беше пълна, сега проклетия Канон пищеше да му сменя батери пака.

Видяло се е, викам си, ще се идва пак утре. За следващия ден имах смътната идея да отида до площада на героите и парка със социалистически статуи, но в крайна сметка реших, че не е голяма трагедия да ги пропусна. Площада на героите звучеше добре, а бях установила, че в Будапеща каквото звучи добре е разочароващо, а каквото звучи скучно („рибарският бастион”, вие сериозно?), е впечатляващо. Колкото до парка със социалистически статуи – нагледала съм се на соц изкуство, мерси. Исках да го видя, понеже ми се беше сторил странна идея. Унгарците явно много си се забавляват с комунизма. Освен, че са си събрали статуите на едно място като туристическа атракция, са спретнали реклами в соц стил, осеяни с петолъчки, за туристическите списания.

09.06.2010

На девети успях да се справя с линиите на метрото и стигнах до площада рано сутринта. Идеята ми беше да се вредя да снимам преди да са дошли туристите, а туристите бяха станали още по-рано, може би поради същата причина. Тълпите бяха още по-големи. Автобус след автобус стоварваха туристическа група след туристическа група. Пътят беше затворен, заради някакво официално събитие в двореца, и един самотен унгарски полицай опитваше да одържа напиращите шофьори на автобуси. Аз междувременно се опитвах да снимам, без да хвана главите и чадърите на преминаващите японци. С полицая си разменихме разбиращи погледи: „туристи.”

Качих се до горе, направих нови петдесет снимки на кулите на бастиона и отново опитах да снимам църквата на Матяш, без да хващам скелето и общите работници. Опитът не се увенча с успех. Ако някой иска снимки (може би дамата, която ми е намерила блога със „снимки на плешиви мъже”?), сега е моментът да се обажда.

След което се сблъсках с табелите. Не буквално, не съм чак толкова разсеяна. Имаха от онези табели за туристи – със стрелки към забележителностите. И докато на повечето места из града стрелките са две-три – тоест, има две-три близки забележителности, тук бяха по десетина. Във всички посоки. Това крайно ме обърка, понеже исках да ги видя всичките. Едновременно някакси. След известно обикаляне около табелата с нещастен вид, реших да си съставя План (или ПЛН, както би написал Rob Anybody): Точка едно, вода. Точка две, Виенската порта. Точка три, историческия музей.

Първа точка изпълних с умерен успех – купих си газирана минерална вода. Освен на забележителности в ремонт, от Будапеща ми тръгна и на газирана минерална вода. В Германия проблемът придоби чудовищни размери. С риск леко да се отклоня, до някой, който разбира – а бе, „васер” вода ли значи, или газирана вода?

Втора точка се оказа скучна. То можеше да се очаква – „Виенската порта” ми беше прозвучала впечатляващо. Беше просто… ами порта, която води към Виена. На следващия ден минахме през нея с автобуса, струва ми се.

Трета точка беше ключовата. Освен историческия музей, намерих и замъка Буда, плюс лабиринта към него, и испанското училище за езда. За малко да ги пропусна, понеже тръгнах да заобикалям в опит да се спася от тълпите туристи. Един полицай ме спря и ме информира, на унгарски, че пътят днес бил затворен и не можело да заобикалям. Каза ми и защо пътят е затворен, но аз, естествено, думичка унгарски не разбирам. Някакви момчета във военни униформи пушеха, насядали по шадраваните, и някакви коли със затъмнени стъкла пристигаха – нещо важно ще да се е случвало.

Посетих историческия музей, което рефлектира отрицателно върху състоянието на ходилата ми. Краката вече ме боляха зверски. А аз, със своите наивни представи за света, идея си нямах колко е голям всъщност музеят. Ами, много е голям. Разбрах го чак когато вече беше твърде късно – бяха ми връчили карта на входа (предвидливи хора – една карта би ми спестила много губене, например, в Лувъра), според която за обиколката на музея са ми необходими пет часа. Аз реших, че нямам пет часа. Пет часа може да са необходими на някой обикновен човек – аз археология ли ще уча, или какво? ArchaeologyWoman – обикновен човек през деня, супер археолог през… ъм, ранния следобед!

Обиколих музея точно за час. Подходих професионално – запознах се подробно с всички карти, изчетох всички табла, разучих керамиката през вековете, висях ужасно дълго време през една златна книга и комплект карти таро, запаметих шарките на прочутия еврейски килим – въобще, ако някой ми поиска report от музея, ще мога дори да го илюстрирам.

На връщане минах през площада, до който водеха влакчетата Badavari Siklo. Изкуших се да си хвана едно да ме смъкне до долу – щях да се окажа точно пред парламента и спирката на метрото. Стиснах зъби. Отново минах по баирите. Супер археолог през ранния следобед!

5 Коментари

Filed under Из Европа

Будапеща I

07.06.2010

В Будапеща прекарах три дни на губене, снимане и задаване на тъпи въпроси. Изобщо, бях типичен турист.

Всичко започна още с пристигането. Шофьорът на автобуса ме беше питал къде ще слизам – на аеропорт, или на неплигет. Идея си нямах какво е „неплигет”, обаче бях сигурна, че не искам да слизам на никакъв аеропорт. Оказа се, че „неплигет” било автогарата. Пристигнахме благополучно в четири и половина сутринта.

Трябваше да намеря къде ще спя в Будапеща. През следващия един час обикалях уличките около неплигета в търсене на мол, осланяйки се на опита си от Брашов – в кафенетата на моловете има WiFi. Исках мол. Изпитвах отчаяна необходимост от мол. Този факт не ме кара да се гордея, но го споделям с оглед запазване обективността на разказа. Естествено, не намерих мол (къде са проклетите молове, когато ти трябват?).

Затова пък, когато се върнах на автогарата, намерих метрото. Беше като онези моменти, когато виждаш светлина в края на тунела, погледът ти светва, сърцето ти запява и край теб хвъркат пеперудки. (пеперудки нямаше, вмъкнах ги заради алитерацията)

За метрото искаха пари. Установих, че не съм си направила труда да проуча дори най-бегло особеностите на унгарския бит и култура. Спрях една жена и зададох следния тъп въпрос: „Извинете, какви са ви парите тук?”. Тя попремига, но отговори: „Форинти”. „О, форинти”, опитах как звучи аз, „И колко форинта са едно евро?”. Тя беше подготвена: „Вчера бяха 287”. Аз блокирах за момент, както всеки път, когато се сблъскам с число по-голямо от десет. „Благодаря”, отвърнах, изтеглих 15000 форинта и, чувствайки се богата, се засилих да си купя билет за метрото. Опитах да обясня на жената на гишето какво искам само с жестове. Така бях свикнала от Румъния. Тя ме изгледа изпод вежди. „”Един билет, моля” щеше да свърши работа”, скастри ме на английски.

Почувствах се тъпа. Беше крайно време да си набавя необходимото количество кофеин, за да спра да правя глупости. След което, естествено, направих поредната глупост – опитах се да набутам монети в автомата за кафе, който приема само банкноти. Жената, която бях питала за валутата, беше наблизо. Изучаваше ме с интерес. „За банкноти е”, разясни. „Вие да не сте американка?”.

В метрото избрах най-централната спирка със смътната идея, че там все трябва да има нещо интересно. И бях права – първо, там беше базиликата „Свети Ищван (Стефан)“, второ, там беше сградата на операта, и трето, там беше пълно с кафенета. Затворени, но всички със знак за WiFi на вратата. Дори закусвалните имаха WiFi. Избрах кафене с недвусмисленото име: „Калифорния интернет кафе”, което трябваше да отвори в 7. Според телефонът ми, часът беше седем без пет, така че търпеливо изчаках отпред пет минути и нахлух вътре. Двете сервитьорки още се мотаеха наоколо със заспали погледи, а столовете бяха наредени върху масите. Е, абсолютно безобразие!

„Не сме отворили още”, съобщи ми едната. „Отваряме в седем”.

Ама, такова! „Не е ли седем?”, питах аз, въпреки че знаех отговора.

„Не, шест е”, отвърна тя.

„Мисля, че е седем”, упорствах аз.

„Не”, натърти тя, „шест е.”

И аз прозрях. Часова разлика. Извиних се и се изнизах.

Един час обикалях около операта и „Свети Ищван” и ги нащраках от всички страни. В седем се завърнах в кафенето, влязох в booking.com и си запазих самостоятелна стая в хостел, понеже се чувствах недоспала и антисоциална. Реших, че щом стаята е самостоятелна, това не се брои за емфатично потъпкване на дадената дума (само два дни по-рано се кълнях, че повече до хостели няма да припаря).

Поради някаква причина, не си направих труда да прерисувам картата как да стигна до хостела, и разчитах на фотографската си памет. Която, както и аз самата, не е особено добра с картите. (това са те, слабите ми страни – математика, ориентиране и мърдане на уши.)

Хванах метрото за две спирки, след което се сблъсках с двата си основни проблема в Будапеща. Първо – местоположението на реката, и второ – наличието на прекалено много подлези. Тук се налага да вмъкна едно уточнение – аз мразя подлези. Аз се губя в подлези. Няма нищо по-объркващо от подлезите. Сещате ли се онази игра – един си затваря очите, и другите го въртят, и после той тръгва да ги търси със затворени очи? Ами по същия начин ми действат подлезите. Напълно губя чувство за ориентация.

Единственото, което трябваше да направя, беше да изляза от подлеза и да тръгна към реката. Излязох от подлеза и тръгнах в противоположна посока. Това е нещо, което съм правила сигурно във всеки град, който посетих. Ако имаше такъв рекорд, със сигурност щях аз да го държа – тръгване в обратната посока при излизане от подлез в най-много европейски столици.

Точно в тази част на деня – около десет сутринта – се разбуждаха и будапещенските бездомници, които тръгваха да ровят по кошчетата за боклук. Това бяха най-добре уредилите се клошари в цяла Европа, сериозно. Бяха си организирали групички във всеки подлез, и всеки си беше подредил свое кътче – с дюшеци и матраци, одеяла, един си имаше дори нощно шкафче. Много мила картинка бяха, заспали под розовите улични телефони.

Вървях близо километър сред клошарите. Усетих, че не съм на прав път, когато започнах да навлизам в някакъв квартал. Питах за посоката. В Будапеща обичат да упътват. Всеки, когото спирах на улицата, ми се усмихваше широко и ме упътваше най-подробно. Не попаднах на човек, който да не говори английски. И изобщо, бяха свикнали на туристи. Въпреки това, убедена съм, на човекът, когото попитах сега, по-идиотски въпрос не му бяха задавали: „Извинете, накъде е реката – натам, или натам?”.

Завъртях се и тръгнах в правилна посока. След петстотин метра обаче реших да се правя на хитра и да мина напряко, през уличките. Това се оказа глупаво. Доведе до серия от подлези и ново загубване. И когато, вече напълно отчаяна, отново питах за посоката, уцелих туристка. „Извинете, знаете ли къде е спирка Блаха Луйза тер?„. „О, не, аз съм от Сидни… Обаче имам карта”. Чудесно, пак карти. Разучих картата по-съвестно този път. Благодарих на австралийката и тръгнах с бодра крачка към реката. Поне тръгнах натам, накъдето си мислех, че е реката. Отново бях объркала посоката. Въобще, тези „двеста метра” от спирката  до хостела се превърнаха в епичен неколкокилометров поход.

Ще опитам да обясня на хората, които имат чувство за ориентация, как точно ми се получава така. Представете си, че вие тръгвате към реката. Твърдо убедени сте, че знаете къде е реката, понеже сте я видели по-рано същия ден. Някак, усещате я къде е. По същия начин е и при мен, само дето вие в крайна сметка я намирате, а аз се оказвам из някакви тесни будапещенски улички, напълно изгубена.

Седнах на пейка и потънах в самосъжаление. И за втори път получих просветление – срещу мен имаше спирка на метрото. С метрото се справях, метрото беше направено като за идиоти. С табели и онези симпатични карти от по една, максимум две, линии.

Намерих хостела и проспах остатъка от деня.

Ще обобщя – обичам метрото, мразя подлези.

Следва продължение.

2 Коментари

Filed under Из Европа

Клуж-Напока

(така де, „Клюж”)

05.05 – 06.06.2010

„Нямам никъв кеш, ама никъв кеш…”. (не знам дали тази реклама още върви. Не съм я виждала от месец и това ужасно ме радва.)

Слънцето ми блести в очите, раницата ми тежи, краката ме болят, недоспала съм, влакът (изненада!) е закъснял с два часа, гладна съм, и не стига това, ами и този досадник ми дудне в главата. А аз наистина нямам никакъв кеш. Понеже банкоматите удържат чудовищна такса всеки път, когато теглиш чужда валута, гледам да тегля рядко и по много. Но не знам колко много да изтегля, защото не знам нито колко време ще остана в Клуж, нито колко ще ми струва билетът до Будапеща.

Тук е моментът на напомня на невнимателния читател, че аз, като абсолютен тъпак, си бях взела билет с право на 10 дни път. След това като смятах (което винаги е груба грешка, светът щеше да е по-красиво място ако аз просто не смятах), се оказа, че планирам да направя 12 дни път. Реших да си избера два от по-кратките преходи и да пътувам с автобус. Клуж – Будапеща беше един от двата, така че се засилих към автогарата, за да разбера колко пари ще ми трябват.

Там не можаха да ми кажат нищо, защото не разбраха какво питам. Не, сериозно, каква друга квалификация може да се изисква от продавачка на билети на автогарата, освен владеене на английски? След многократно повтаряне на „Бу-да-пест”, бавно и с ясна дикция, тя накрая загря. Даде ми визитка на автобусна фирма, която има автобуси по маршрута Клуж – Будапеща, но не можа да ми каже колко ще струва.

Изобщо, ако имаше точка от пътуването, в която бях готова да ида на гарата и да хвана първия влак към вкъщи, това беше тя. За капак, Клуж се оказа точно толкова скучен, колкото твърдяха Богдан и Диа. Скучен и грозен. Имаше много красиви сгради, но улиците бяха опасани с невероятни количества кабели. Снимките се превръщаха в плетеница от черни черти с някаква сграда, едва различима на фон. Единственото, което наистина ме впечатли, беше църквата. Обиколих я няколко пъти и я снимах от всички ъгли. Видях и доста по-впечатляващи църкви из Европа, но след цял ден в Клуж, тази църква ми се стори нещо невероятно внушително.

Спах при Мария и Андрей – и двамата студенти, и двамата водещи активен социален живот. Тоест почти не ги видях. Аз съм от хората, които предпочитат да спят през нощта, колкото и да е странно. Мария се мерна сутринта, колкото да ми направи кафе, а с Андрей вечерта изпихме по чаша вино. Той се поинтересува защо съм спала на хостел в Брашов, а не в гората. Още се чудя дали говореше сериозно. В гората има мечки.

Автобусът до Будапеща беше през нощта. Оказах се още един цял ден в скучния Клуж. Изнесох се рано, за да оставя Мария и Андрей да се наспят. Намерих полянка до автогарата, на която следобеда четох книга, облегнала се на едно дърво. Беше идилично, като изключим факта, че полянката беше около пет на шест метра, между два паркинга. Отгоре имаше мост, по който с подрънкване преминаваха тирове и озадачени от мен хора. А на съседната също толкова голяма полянка лежеше типичен румънски селянин.

В случай, че някой се е засилил към Клуж (защо бе, хора?), ще споделя ценен опит. Единствения приятен парк в Клуж е край реката – отново пет на шест метра, но тревата е подкосена, има пейки и дръвчета, пенсионери, които хранят гълъбите, и една йога жена, която всяка сутрин прави странни упражнения, изтупана в бял анцуг. Освен това: най-прекия път от автогарата до гарата е през подлеза, не през моста, ако в Клуж има интернет клуб, то той е умело замаскиран, и румънците винаги спират на пешеходни пътеки, пресичайте смело. Мисля, че това е то.

Според визитката автобусът трябваше да пристигне в 9. Визитката обаче очевидно беше стара – беше накапана и пожълтяла. Не й се доверих и още в осем се изтърсих на автогарата. Където, както е традиционно за автогарите, се беше образувало скупчване на съмнителни типове. И освен обичайните – просяци, които не те оставят на мира, докато не им дадеш пари, шофьори на таксита-ментета, продавачки на непотребни дрънкулки и селянки с големи кошници, тук разполагаха и с по-редки екземпляри. Имаха си художник-нервак и проститутка. Седнах до художника. Единственото свободно място на пейките беше до него, защото той цъкаше, мърмореше и от време на време рязко откъсваше лист от скицника, смачкваше го на топка и го мяташе в коша. Между него и коша се оказах аз, което предизвика още цъкане и летящи над главата ми смачкани листи.

Автобусът пристигна в десет и пет. Познах го по картинката на визитката, фирмата междувременно си беше сменила името. Засилих се щастлива към шофьора и се сблъсках с езиковата бариера. Предишния ден успешно я бях преодоляла на два пъти на гарата – думите „да”, „мерси”, „гара”, „билет” и „перон” са същите на румънски и български, „коловоз” е „линиа”, а „влак” е „трен”. Бях пристигнала ужасно горда от себе си в Клуж. Дори леко съжалявах, че тъкмо съм започнала да хващам езика, и си тръгвам. Разговорите, които (не) проведох на автогарата обаче ме разколебаха. Първо момичето с „Будапест”, сега и този. Аз го разбирам, той мен – не. Пита имам ли билет. Отговарям „ну”. Опитвам се да му обясня, че искам да си купя билет от него, защото момичето на автогарата така ми е казало. Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну” и питам колко струва (размахвам пари и вдигам рамене въпросително). Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну”. Някаква жена от автобуса решава да се притече на помощ и ми превежда: „тикет”. Да, мерси, разбрах, искам да си купя. Питам я, с надежда, говори ли английски, тя ми мига насреща. Явно знанията й се ограничават с „тикет”.

В крайна сметка шофьорът забеляза парите и ме разбра. Заех последното останало място в автобуса. Тогава реших, че съм извадила невероятен късмет. На сутринта вече не смятах така. Първо, шофьорът не беше добър шофьор. Не мисля, че съм виждала някой да кара толкова неравномерно – ужасно бързо за няколко секунди, после ужасно бавно за няколко секунди. Освен това беше встрастен пушач и спираше на всяка бензиностанция или кръчма по пътя, за да пуши и да си говори с другите шофьори. „Пауза”, вика. Не знам дали можете да си представите кошмара – ти искаш да спиш, но на всеки двайсет минути трябва да слезеш от автобуса, за да висиш край поредната магистрална кръчма, заобиколен от хора, с които не говорите общ език. И докато кръчмите бяха румънски, беше горе-долу окей – влизаш, пиеш един чай, и тръгваш. В Унгария моите румънски леи бяха абсолютно безполезни и се налагаше да чакам отпред. Прекарах нощта в подскачане на студа, пред разни унгарски кръчми.

има 1 коментар

Filed under Из Европа