Будапеща I

07.06.2010

В Будапеща прекарах три дни на губене, снимане и задаване на тъпи въпроси. Изобщо, бях типичен турист.

Всичко започна още с пристигането. Шофьорът на автобуса ме беше питал къде ще слизам – на аеропорт, или на неплигет. Идея си нямах какво е „неплигет”, обаче бях сигурна, че не искам да слизам на никакъв аеропорт. Оказа се, че „неплигет” било автогарата. Пристигнахме благополучно в четири и половина сутринта.

Трябваше да намеря къде ще спя в Будапеща. През следващия един час обикалях уличките около неплигета в търсене на мол, осланяйки се на опита си от Брашов – в кафенетата на моловете има WiFi. Исках мол. Изпитвах отчаяна необходимост от мол. Този факт не ме кара да се гордея, но го споделям с оглед запазване обективността на разказа. Естествено, не намерих мол (къде са проклетите молове, когато ти трябват?).

Затова пък, когато се върнах на автогарата, намерих метрото. Беше като онези моменти, когато виждаш светлина в края на тунела, погледът ти светва, сърцето ти запява и край теб хвъркат пеперудки. (пеперудки нямаше, вмъкнах ги заради алитерацията)

За метрото искаха пари. Установих, че не съм си направила труда да проуча дори най-бегло особеностите на унгарския бит и култура. Спрях една жена и зададох следния тъп въпрос: „Извинете, какви са ви парите тук?”. Тя попремига, но отговори: „Форинти”. „О, форинти”, опитах как звучи аз, „И колко форинта са едно евро?”. Тя беше подготвена: „Вчера бяха 287”. Аз блокирах за момент, както всеки път, когато се сблъскам с число по-голямо от десет. „Благодаря”, отвърнах, изтеглих 15000 форинта и, чувствайки се богата, се засилих да си купя билет за метрото. Опитах да обясня на жената на гишето какво искам само с жестове. Така бях свикнала от Румъния. Тя ме изгледа изпод вежди. „”Един билет, моля” щеше да свърши работа”, скастри ме на английски.

Почувствах се тъпа. Беше крайно време да си набавя необходимото количество кофеин, за да спра да правя глупости. След което, естествено, направих поредната глупост – опитах се да набутам монети в автомата за кафе, който приема само банкноти. Жената, която бях питала за валутата, беше наблизо. Изучаваше ме с интерес. „За банкноти е”, разясни. „Вие да не сте американка?”.

В метрото избрах най-централната спирка със смътната идея, че там все трябва да има нещо интересно. И бях права – първо, там беше базиликата „Свети Ищван (Стефан)“, второ, там беше сградата на операта, и трето, там беше пълно с кафенета. Затворени, но всички със знак за WiFi на вратата. Дори закусвалните имаха WiFi. Избрах кафене с недвусмисленото име: „Калифорния интернет кафе”, което трябваше да отвори в 7. Според телефонът ми, часът беше седем без пет, така че търпеливо изчаках отпред пет минути и нахлух вътре. Двете сервитьорки още се мотаеха наоколо със заспали погледи, а столовете бяха наредени върху масите. Е, абсолютно безобразие!

„Не сме отворили още”, съобщи ми едната. „Отваряме в седем”.

Ама, такова! „Не е ли седем?”, питах аз, въпреки че знаех отговора.

„Не, шест е”, отвърна тя.

„Мисля, че е седем”, упорствах аз.

„Не”, натърти тя, „шест е.”

И аз прозрях. Часова разлика. Извиних се и се изнизах.

Един час обикалях около операта и „Свети Ищван” и ги нащраках от всички страни. В седем се завърнах в кафенето, влязох в booking.com и си запазих самостоятелна стая в хостел, понеже се чувствах недоспала и антисоциална. Реших, че щом стаята е самостоятелна, това не се брои за емфатично потъпкване на дадената дума (само два дни по-рано се кълнях, че повече до хостели няма да припаря).

Поради някаква причина, не си направих труда да прерисувам картата как да стигна до хостела, и разчитах на фотографската си памет. Която, както и аз самата, не е особено добра с картите. (това са те, слабите ми страни – математика, ориентиране и мърдане на уши.)

Хванах метрото за две спирки, след което се сблъсках с двата си основни проблема в Будапеща. Първо – местоположението на реката, и второ – наличието на прекалено много подлези. Тук се налага да вмъкна едно уточнение – аз мразя подлези. Аз се губя в подлези. Няма нищо по-объркващо от подлезите. Сещате ли се онази игра – един си затваря очите, и другите го въртят, и после той тръгва да ги търси със затворени очи? Ами по същия начин ми действат подлезите. Напълно губя чувство за ориентация.

Единственото, което трябваше да направя, беше да изляза от подлеза и да тръгна към реката. Излязох от подлеза и тръгнах в противоположна посока. Това е нещо, което съм правила сигурно във всеки град, който посетих. Ако имаше такъв рекорд, със сигурност щях аз да го държа – тръгване в обратната посока при излизане от подлез в най-много европейски столици.

Точно в тази част на деня – около десет сутринта – се разбуждаха и будапещенските бездомници, които тръгваха да ровят по кошчетата за боклук. Това бяха най-добре уредилите се клошари в цяла Европа, сериозно. Бяха си организирали групички във всеки подлез, и всеки си беше подредил свое кътче – с дюшеци и матраци, одеяла, един си имаше дори нощно шкафче. Много мила картинка бяха, заспали под розовите улични телефони.

Вървях близо километър сред клошарите. Усетих, че не съм на прав път, когато започнах да навлизам в някакъв квартал. Питах за посоката. В Будапеща обичат да упътват. Всеки, когото спирах на улицата, ми се усмихваше широко и ме упътваше най-подробно. Не попаднах на човек, който да не говори английски. И изобщо, бяха свикнали на туристи. Въпреки това, убедена съм, на човекът, когото попитах сега, по-идиотски въпрос не му бяха задавали: „Извинете, накъде е реката – натам, или натам?”.

Завъртях се и тръгнах в правилна посока. След петстотин метра обаче реших да се правя на хитра и да мина напряко, през уличките. Това се оказа глупаво. Доведе до серия от подлези и ново загубване. И когато, вече напълно отчаяна, отново питах за посоката, уцелих туристка. „Извинете, знаете ли къде е спирка Блаха Луйза тер?„. „О, не, аз съм от Сидни… Обаче имам карта”. Чудесно, пак карти. Разучих картата по-съвестно този път. Благодарих на австралийката и тръгнах с бодра крачка към реката. Поне тръгнах натам, накъдето си мислех, че е реката. Отново бях объркала посоката. Въобще, тези „двеста метра” от спирката  до хостела се превърнаха в епичен неколкокилометров поход.

Ще опитам да обясня на хората, които имат чувство за ориентация, как точно ми се получава така. Представете си, че вие тръгвате към реката. Твърдо убедени сте, че знаете къде е реката, понеже сте я видели по-рано същия ден. Някак, усещате я къде е. По същия начин е и при мен, само дето вие в крайна сметка я намирате, а аз се оказвам из някакви тесни будапещенски улички, напълно изгубена.

Седнах на пейка и потънах в самосъжаление. И за втори път получих просветление – срещу мен имаше спирка на метрото. С метрото се справях, метрото беше направено като за идиоти. С табели и онези симпатични карти от по една, максимум две, линии.

Намерих хостела и проспах остатъка от деня.

Ще обобщя – обичам метрото, мразя подлези.

Следва продължение.

Advertisements

2 Коментари

Filed under Из Европа

2 responses to “Будапеща I

  1. Чудесен стил !Благодаря ти за емоционалната ,автентична и реалистична разходка из Будапеща

  2. Alloe

    Интересно, имам чувството, че повечето българи в чужбина очакват да намерят мястото, към което тръгват по аромата. Аз бях от тях. После се научих, че в това няма кой знае какво очарование. Особено, да резервираш стая, след като си пристигнал и да очакваш в града да има точно магазин тип “ Мол“, че и с интернет. Внимавай за Ротердам. Тук такова нещо няма. Иначе, харесах повече Прага 1 и 2.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s