Клуж-Напока

(така де, „Клюж”)

05.05 – 06.06.2010

„Нямам никъв кеш, ама никъв кеш…”. (не знам дали тази реклама още върви. Не съм я виждала от месец и това ужасно ме радва.)

Слънцето ми блести в очите, раницата ми тежи, краката ме болят, недоспала съм, влакът (изненада!) е закъснял с два часа, гладна съм, и не стига това, ами и този досадник ми дудне в главата. А аз наистина нямам никакъв кеш. Понеже банкоматите удържат чудовищна такса всеки път, когато теглиш чужда валута, гледам да тегля рядко и по много. Но не знам колко много да изтегля, защото не знам нито колко време ще остана в Клуж, нито колко ще ми струва билетът до Будапеща.

Тук е моментът на напомня на невнимателния читател, че аз, като абсолютен тъпак, си бях взела билет с право на 10 дни път. След това като смятах (което винаги е груба грешка, светът щеше да е по-красиво място ако аз просто не смятах), се оказа, че планирам да направя 12 дни път. Реших да си избера два от по-кратките преходи и да пътувам с автобус. Клуж – Будапеща беше един от двата, така че се засилих към автогарата, за да разбера колко пари ще ми трябват.

Там не можаха да ми кажат нищо, защото не разбраха какво питам. Не, сериозно, каква друга квалификация може да се изисква от продавачка на билети на автогарата, освен владеене на английски? След многократно повтаряне на „Бу-да-пест”, бавно и с ясна дикция, тя накрая загря. Даде ми визитка на автобусна фирма, която има автобуси по маршрута Клуж – Будапеща, но не можа да ми каже колко ще струва.

Изобщо, ако имаше точка от пътуването, в която бях готова да ида на гарата и да хвана първия влак към вкъщи, това беше тя. За капак, Клуж се оказа точно толкова скучен, колкото твърдяха Богдан и Диа. Скучен и грозен. Имаше много красиви сгради, но улиците бяха опасани с невероятни количества кабели. Снимките се превръщаха в плетеница от черни черти с някаква сграда, едва различима на фон. Единственото, което наистина ме впечатли, беше църквата. Обиколих я няколко пъти и я снимах от всички ъгли. Видях и доста по-впечатляващи църкви из Европа, но след цял ден в Клуж, тази църква ми се стори нещо невероятно внушително.

Спах при Мария и Андрей – и двамата студенти, и двамата водещи активен социален живот. Тоест почти не ги видях. Аз съм от хората, които предпочитат да спят през нощта, колкото и да е странно. Мария се мерна сутринта, колкото да ми направи кафе, а с Андрей вечерта изпихме по чаша вино. Той се поинтересува защо съм спала на хостел в Брашов, а не в гората. Още се чудя дали говореше сериозно. В гората има мечки.

Автобусът до Будапеща беше през нощта. Оказах се още един цял ден в скучния Клуж. Изнесох се рано, за да оставя Мария и Андрей да се наспят. Намерих полянка до автогарата, на която следобеда четох книга, облегнала се на едно дърво. Беше идилично, като изключим факта, че полянката беше около пет на шест метра, между два паркинга. Отгоре имаше мост, по който с подрънкване преминаваха тирове и озадачени от мен хора. А на съседната също толкова голяма полянка лежеше типичен румънски селянин.

В случай, че някой се е засилил към Клуж (защо бе, хора?), ще споделя ценен опит. Единствения приятен парк в Клуж е край реката – отново пет на шест метра, но тревата е подкосена, има пейки и дръвчета, пенсионери, които хранят гълъбите, и една йога жена, която всяка сутрин прави странни упражнения, изтупана в бял анцуг. Освен това: най-прекия път от автогарата до гарата е през подлеза, не през моста, ако в Клуж има интернет клуб, то той е умело замаскиран, и румънците винаги спират на пешеходни пътеки, пресичайте смело. Мисля, че това е то.

Според визитката автобусът трябваше да пристигне в 9. Визитката обаче очевидно беше стара – беше накапана и пожълтяла. Не й се доверих и още в осем се изтърсих на автогарата. Където, както е традиционно за автогарите, се беше образувало скупчване на съмнителни типове. И освен обичайните – просяци, които не те оставят на мира, докато не им дадеш пари, шофьори на таксита-ментета, продавачки на непотребни дрънкулки и селянки с големи кошници, тук разполагаха и с по-редки екземпляри. Имаха си художник-нервак и проститутка. Седнах до художника. Единственото свободно място на пейките беше до него, защото той цъкаше, мърмореше и от време на време рязко откъсваше лист от скицника, смачкваше го на топка и го мяташе в коша. Между него и коша се оказах аз, което предизвика още цъкане и летящи над главата ми смачкани листи.

Автобусът пристигна в десет и пет. Познах го по картинката на визитката, фирмата междувременно си беше сменила името. Засилих се щастлива към шофьора и се сблъсках с езиковата бариера. Предишния ден успешно я бях преодоляла на два пъти на гарата – думите „да”, „мерси”, „гара”, „билет” и „перон” са същите на румънски и български, „коловоз” е „линиа”, а „влак” е „трен”. Бях пристигнала ужасно горда от себе си в Клуж. Дори леко съжалявах, че тъкмо съм започнала да хващам езика, и си тръгвам. Разговорите, които (не) проведох на автогарата обаче ме разколебаха. Първо момичето с „Будапест”, сега и този. Аз го разбирам, той мен – не. Пита имам ли билет. Отговарям „ну”. Опитвам се да му обясня, че искам да си купя билет от него, защото момичето на автогарата така ми е казало. Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну” и питам колко струва (размахвам пари и вдигам рамене въпросително). Той пак пита имам ли билет. Аз пак отговарям „ну”. Някаква жена от автобуса решава да се притече на помощ и ми превежда: „тикет”. Да, мерси, разбрах, искам да си купя. Питам я, с надежда, говори ли английски, тя ми мига насреща. Явно знанията й се ограничават с „тикет”.

В крайна сметка шофьорът забеляза парите и ме разбра. Заех последното останало място в автобуса. Тогава реших, че съм извадила невероятен късмет. На сутринта вече не смятах така. Първо, шофьорът не беше добър шофьор. Не мисля, че съм виждала някой да кара толкова неравномерно – ужасно бързо за няколко секунди, после ужасно бавно за няколко секунди. Освен това беше встрастен пушач и спираше на всяка бензиностанция или кръчма по пътя, за да пуши и да си говори с другите шофьори. „Пауза”, вика. Не знам дали можете да си представите кошмара – ти искаш да спиш, но на всеки двайсет минути трябва да слезеш от автобуса, за да висиш край поредната магистрална кръчма, заобиколен от хора, с които не говорите общ език. И докато кръчмите бяха румънски, беше горе-долу окей – влизаш, пиеш един чай, и тръгваш. В Унгария моите румънски леи бяха абсолютно безполезни и се налагаше да чакам отпред. Прекарах нощта в подскачане на студа, пред разни унгарски кръчми.