Брашов

04.06.2010

Бележка до мен: Никога повече хостели. Сериозно, през ум да не ти минава.

– Аз

Но да започнем отначало.

Събудих се с убеждението, че отивам в Клуж. Така и не разбрах как изпуснах влака. Станах рано, приготвих се бързо, почти не се загубих по пътя за спирката. Не го взех много навътре. Седнах да изпия едно кафе. До влака за Брашов оставаха 40 минути.

Румънските влакове са страхотни. Нови са, под някои от седалките още има найлон. Имат контакти във вагоните, което беше добре – бях забравила да си включа телефона да се зарежда предишната вечер. Вратите се отварят със сензорен бутон и стоят отворени, ако има някой пред тях (всеки, които е пътувал с някой от новите български влакове ще разбере – сещате ли се как като влака спре на гарата, и хората се нареждат на опашка на изхода, и вратата току тръгне да се затваря и затиска, в общи линии, всеки трети). Изобщо, трудно ми беше да повярвам на приказките на Богдан от вчера, че в Румъния, разбираш ли, влаковете закъснявали с по два часа.

Влакът закъсня с два часа. Благополучно се добрах до Брашов в ранния следобед.

Нямах къде да спя, така че започнах да обикалям гарата с надеждата да намеря кафене с WiFi. Кафене след кафене, едно и също. “Имате ли WiFi тук?”, „Какво?”, „Интернет!”, „А, не!”. Накрая ме спаси мола. Следващия път когато кажа нещо срещу моловете… щях да напиша „ме ударете през устата”, но и едно обикновено напомняне би свършило работа. Намерих си хостел. Не бях съвсем наясно какво е „хостел”. Избрах го заради името – Rolling Stone. Имаше и въодушевени отзиви за него в сайта. Беше ужасно евтино (8 евро на вечер или нещо такова), и си запазих легло в стая с шест. Голяма грешка.

Сега ще ви държа в напрежение и първо ще ви разкажа как си хванах такси. Първо, седях близо десет минути до пътя и махах на всяко преминаващо такси. Може би в Румъния не се прави така, не знам. Опитах и да викам „Такси!”. И така не ми се получи. След известно време на отсрещната страна на пътя спря такси. Отидох да питам дали е свободно. Разбира се, шофьорът не говореше английски, но ми махна да се качвам. Качих се и показах адреса на хостела на екрана на телефона си. Таксито не тръгна. Реших да питам какво става и разиграхме следната пантомима:

Аз: Соча си въображаем часовник на китката, вдигам рамене въпросително.

Той: Сочи някакъв човек, който тегли пари от банкомат, сочи празната седалка до себе си.

Ясно, чакаме оня.

Аз: Кимам.

Той: Сочи брояча, прави знак за „не” с показалец, сочи пътя… спира и се чуди. Започва бързо да ми говори на румънски. Хващам нещо за „полициe” и кимам. Ясно, няма да пуска брояча и ако ни спре полицията аз не съм клиент. Интересно, ако бях някоя западноевропейска туристка, как щях да му разбера балканската далавера. Шофьора решава, че съм негов човек и обещава да ме закара само за 5 леи (2.50 лв. – в румъния все още се справях с валутата лесно, като минах на форинти и крони стана страшно)

Хостела е в къща, в старата част на града, боядисана в крещящо лилаво. В антрето ме посреща котка. Аз обичам котки, но имаше нещо прекалено битово в изтегналата се върху шарено чердже ангорка. Отнякъде изскочи момичето на рецепцията и пита имам ли резервация. Хостела всъщност няма рецепция като рецепция, та не е странно че момичето не е зад нея, обаче аз не съм свикнала някакви свободно разхождащи се хора да ме питат имам ли резервация (нямаш ли бюро с компютър и телефон пред себе си, няма как да те взема насериозно) и отговарям доста дръпнато, че съм резервирала по интернет. Тонът ми въобще не я притеснява. Тя явно е от онези приказливи, приятелски настроени, пълни с енергия хора. Ужас.

Тя говори. Аз съм пътувала цял ден и съм мъкнала раницата по разни кафенета и искам просто да си взема душ и да сваля раницата от гърба си най-после. Но тя говори. Задава въпроси. И не дочаква да им отговоря. „Къде си била? Защо си в Брашов? А откъде си? А, не, чакай, аз ще позная! Полша?”, вмъквам отрицателно поклащане на главата, „България! Познах по акцента!”. По дяволите, твърдо „л”. И това ми го каза човек, който беше написал „responsibal” на една от табелите. (между другото, акцента си успешно го изгладих докъм Холандия) После вади карта на града и огражда с химикал какво трябва да посетя: „Това е замъка на Дракула, а това е черната кула, която е бяла, а това е бялата кула, която е сива, а пък това е ресторант с традиционни румънски ястия…”. Започва да изброява екскурзиите, които хостела организира – до замъка на Дракула, до замъка в Сибиу (който бил много по-красив, и бил сравняван с Версай, и по стените имало килими, толкова сложни за изработване, че човек може да направи само три такива „ин а лайфтайм”!) и до гората с мечките. Примигвам въпросително. В гората имало мечки, които през нощта слизали до контейнерите за боклук край пътя и хостела организирал екскурзия до там. Показа ми снимки – мечка в кофа за боклук, момче гали мечка в кофа за боклук, момиче подава боклук (сигурно нещо за ядене) на мечка в кофа за боклук. Не бях очарована. „Това е вече нелегално”, съобщава момичето, „Защото имаше смъртни случаи”. После бързо разяснява: „Може да не слизаш от колата, ако искаш! Само 60 леи!”. Не, мерси.

Най-после успявам да се добера до стаята. Бях сама в стая за шестима. Която не се заключва. Това беше нещото, което най-много ме потресе – повече от миризмата на мухъл, мръсните чаршафи или фактът, че навън беше 30 градуса, а вътре – 10, и прозорецът не се отваряше. Стаята не се заключваше. Нито пък двете външни врати на хостела. А ако съдех по чуващите се час по час сирени, положението с престъпността в Румъния не беше толкова розово, че да спя на отключено, без да подскачам при най-малкия шум.

Реших да си почина и кротко да си почета книжка. Някой нахлу в стаята ми и ми пишка в тоалетната. Като излезе от тоалетната, забеляза, че в стаята има някого. „Сори”, вика. „За осем евро, толкова”, помислих си. Взех си фотоапарата и излязох.

Брашов е красив. Още във влака бях забелязала, че Румъния най-после заприличва на това, което си представях – часовниковите кули, църквите и орнаментите по покривите.

Качих се до една от двете кули. Така и не разбрах бялата или черната, понеже не отидох до другата, за да сравня нюансите. Снимах я сигурно петдесе пъти, докато знамето на върха се развее живописно, опитвайки се да не хващам в кадър големия бял надпис „BRASOV” на билото на планината. Имитацията на надписа “HOLLYWOOD” в началото ми се стори забавна, после не можех да направя нито една снимка, без проклетия надпис. Видях и замъкът на Дракула в далечината. Оказа на другия край на града, и не ми се стори достатъчно обещаващ, за да се замъкна чак до там.

След което, естествено, се загубих. Опитах се да намеря традиционния румънски ресторант, за да хапна мамалига. Не знам защо не се получи, при положение, че имах карта с отбелязаните местоположения и на кулата, и на ресторанта. След едночасово обикаляне около едно и също струпване на кафенета и ресторанти и упорито ненамиране на какъвто и да е било традиционен ресторант, изведнъж реших, че ми се ядат праскови. Когато съм гладна съм ужасно лесно манипулируема. Дояжда ми се първото, което видя, подуша или за което си помисля – дояжда ми се много и веднага, и не мога да мисля за нищо друго. Намерих плод-зеленчук, купих си праскови, прибрах се в хостела („прибрах се” е неподходящ глагол за подобно негостоприемно място, както и да е) и се засилих щастлива към стаята, когато надеждите ми бяха разбити. На вратата ме посрещнаха три надписа: разбираемият „Пушенето забрането”, , абсурдният „Ограничете използването на вода по време на душ” и съкрушаващият „Без напитки и храна в стаите!”. Потънала в самосъжаление, излязох да си гриза прасковите на тротоара пред хостела.

Прибрах се в стаята за втори път. Легнах да спя. Понеже беше ужасно студено, задигнах одеялата от три от другите легла. И тъкмо си мислех (трябва да внимавам какво мисля) колко е хубаво, че съм сама в стаята и няма кой да ми пишка в тоалетната, да ми разказва забавните си пътешественически истории и най-важното – да си поиска одеялото, в стаята се изтърсиха петима французи. Петима. И говорят на френски. Понеже се бях унесла, си изкарах акъла – заспах в Румъния, къв е тоя френски, къде съм, коя съм, тези кои са и кой, по дяволите, е Пиер? Пиер, явно, беше доста разсеян. Другите току прекъсвата разговора, за да го повикат да се завърне и духовно при тях и да пусне някой, ако съдя по възторжения френски кикот, особено забавен коментар.

Надигнах рошава глава и ги изгледах като тъмен балкански субект. После се усетих и се опитах да им върна одеялата. Момичето се престраши да си вземе своето – с бързо, отсечено движение, и отскочи назад. Момчетата ме увериха, че всичко е окей и няма нужда. Ако щат. Извиниха се, че са ме събудили, и излязоха.

Върнаха се към 3 и пак ме събудиха. Беше страшно студено и носът ми беше леден.

Никога повече хостели.