Over the Rainbow, под дъжда

Ако вали, значи аз съм навън. Ако има буря, вероятно съм на пътя. Или на палатка. Или с палатка, на пътя. Можех да напиша ръководство – “Как се разпъва палатка само на светлината на светкавиците”, ако делът ми в разпъването не се състоеше главно в морална подкрепа, подскачане на едно място и усилено окуражаване: “Хайде, момчета, вие можете!”. (след като на няколко пъти опитвах да им покажа кой носи панталоните в тази компания и да взема нещата в свои ръце – носенето на палатката, цепенето на дърва и така нататък, при което претърпявах грандиозен провал, реших да ги оставя да се оправят по мъжки и да удрям само по някое морално рамо.)
Знам, че има прогнози за времето. Знам, че за проклетия дъжд се знае от седмици, както и предишния път, и по-предишния път и изобщо – винаги за дъжда се знаело от седмици. Обикновено това ми казват, като се прибера на сутринта вкъщи, замръзнала и схваната. Много ме топли, че сте знаели за дъжда. Аз не знаех. Вече знам, мерси, тъкмо навреме. След дъжд – качулка. Буквално.
И изобщо, това не може да обясни, защо посред лято, след като седмици наред слънцето е греело, птичките са пеели и е имало свободни места в маршрутката за Каварна, вчера ме валя. Както на Джулай морнинг, когато валя по пътя, и после Шкорпиловци, когато валя и палатката прокапа, и Провадия, и  Виница, и изобщо – реша ли да спя на открито, със сигурност ще завали. Миналата година, когато се изтърсих в София с маратонки и тениска, направо си заваля сняг. Скапе ли се времето, значи съм наоколо, подгизнала и потънала в самосъжаление. Или, ако случайно е след концерт на Рейнбоу, подгизнала и екзалтирана, но това беше единичен случай.

Мразя високи хора на концерти. Не знам какво говори това за психическото ми здраве, но обикновено прекарвам половината концерт, представяйки си как сека главите на високите хора пред мен. Обаче, честна дума, през другата половина на концерта съм изтъкана от душевна хармония. Харе кришна, харе харе. Шумна, скачаща, мятаща коса душевна хармония.
Вчера на Over the Rainbow беше велико. Да, Юрген не е Ричи, а Търнър си бъркаше текста, но бяха добри, по дяволите. Или пък аз съм твърде благосклонна публика – дайте ми група, която слушам и достатъчно пространство за мятане на коса, ии… ще повдигна Земята? Евентуално. Но не, няма как да не е велико да слушаш Long Live Rock ‘n’ Roll на два метра от сцената (толкова си бяха – рано сутринта минахме през следконцертната кочинка на площада и се качихме на сцената, за да усетим духа на Рейнбоу)
Естествено, пак беше пълно с хора, които бяха отишли на концерта, само за да могат после да мрънкат с компетентен вид. Площадът бил тесен за тълпата, звукът не бил на ниво. Площадът създаваше задушевна атмосфера, а звукът успях да инспектирам от всички страни, докато с Теди и момчетата търсехме място, от което да виждаме сцената, и не забелязах особени проблеми. На бисовете бяхме на оградата, точно до тонколоната, и днес съм глуха с лявото ухо, така че звукът ще да е бил добър.
И изобщо, при положение, че това е единствения шанс да чуя I Surrender и Street of Dreams на живо, без Кендис Найт на беквокали, се чувствам щастлива. А Джо Лин Търнър има толкова завладяващо сценично поведение, че просто няма как да му се сърдиш, че не е Дио. Не знам защо това леко женствено, глемърско гърчене и хомо майтапите, които пускаше на другите от групата, ме умилиха толкова. Може би защото си личеше, че искрено се забавлява. И теб също те хваща – това беше от концертите, на които преди да се усетиш вече скачаш и без да се чудиш дали е уместно, крещиш с цяло гърло. Имаше рок ‘н’ рол атмосфера. Long Live Rock ‘n’ Roll!

Не ме вбесявай, за да не свършиш в книгата ми

Никога не ме е бивало в пътеписите. Предполагам, че за да успееш да опишеш магията на пътя, златистите отблясъци на слънцето по асфалта и останалите дивотии, трябва да имаш далеч по-поетична душа. Влажният поглед и мазните коси също са несъмнен плюс, както и това да намираш Буковски за просто очарователен, и да използваш словосъчетанието „просто очарователен“ колкото е възможно по-често. Аз, уви, не се класирам по нито един критерий (освен влажния поглед, но то е понеже ми влезе шампоан в очите и сега сълзят) Затова пък ме бива в описването на епични походи на еклектични компании с разнообразна расова принадлежност, с цел убийство/спасяване на дракон/принцеса. Така че, струва ми се, има един начин да избегнем дребното неудобство – оттук нататък ще наричам Благоевград „мините на Мория“, двамата ми спътници ще бъдат вмирисани на конска пот скиталци, а магистралата Варна-София – „Пустошта“.

Да бе, и на мен ми звучи сякаш съм го чела някъде. Знаете ли, направо си прехвърлете първите двеста страници от Властелина и умножете скуката по петдесе и седем (ха, който ми намери символиката на числото ще получи дъвка с косъм.) Така, евентуално, ще добиете бегла представа за 11-часовото ми пътуване от Варна до Благоевг… мините на Мория.

Приемам, че вече сме в Мория, където тази година се проведе фантастичния фестивал Булгакон. „Фантастичен“, като „за фантастика“, не като „просто очарователен“.
Следват три дни на епично скитане и още по-епично загубване, понеже аз съм:

1. твърде разсеяна, за да се сетя да си поискам програма от организаторите, и за да разбера кога и къде започват лекциите. В Интернет информацията си стоя до последно неактуална, без местата за провеждане да са изяснени, което се оказа малко объркващо.

и 2. най-неориентирания човек на света. Сериозно, да очаквате да запомня пътя или посоката е все едно да поискате от далтонист описание на синьо. „Изток“ не ми говори нищо, а за да различа дясно от ляво трябва да си погледна ръката.

А Благоевград, за капак, се оказа от онези градове, в които всичко е „а, ей го там“ или „ау, много далеч“ (“отвъд реката“ или „след старото кино“). И на никого не му хрумва, че идея си нямаш къде са реката или старото кино.

През трите дни програмата беше следната – след като отметнехме сутрешното загубване, отивахме на следобедните лекции. Освен на втория ден, когато колкото и да обикаляхме, неколкократно се оказвахме на гарата и накрая отидохме да пием бира. На третия ден пък хванах само ЛАРП-ърската лекция и изпуснах награждаването – първата беше страшно интересна и достатъчно забавна, за да ми отвлече вниманието от второто. Тоест, лекцията ми оправи настроението, след като пропуснах награждаването и организаторите ми се скараха като даскали – на сгафила ученичка.

Разказът ми (“Прекрасната вечер, когато умрях“, на хартия може да се намери във втория том на сборниците от фестивала Златен кан) беше отличен със специалната награда на издателството. Това „специална награда“, честно казано, ми звучи малко като „Да потупаме детето по главата, че се мери с батковците“. В класирането на журито съм на средняшкото 19-то място – който е чел „Тъмната кула“ ще разбере защо този факт не ме изненада. Така или иначе, бях решила да отида на фестивала, за да понавляза в средите на фендъма. Проблемът е, че аз, освен 1 и 2 (вж. по-горе), съм буреносен облак и не се справям с навлизането в среди. Окажа ли се сама сред непознати, гледам сякаш всеки момент ще им отхапя главата. Иначе съм истинско слънчице, честна дума. Никога ничия глава не съм отхапвала, кълна се. Дори не ям месо.

И така, предишния ден говорих с организаторите на фестивала по телефона и казах, че ще отида на награждаването, “по обяд, след лекцията на ЛАРП-ърите”. Питах за час, понеже нямах програмата, но – доколкото си спомням, може би бъркам – не ми беше посочен точен.И след два часа скитане из града, представете си ме – рошава, уморена и изнервена, влетявам като каубой в кръчма в Историческия музей на Благоевград, тъкмо в края на награждаването. Аз, честно, опитах да отида на проклетото награждаване. Изминах цялото разстояние от Варна, което (според новичката ми пътна карта) е точно 560км. Обаче се загубих в Благоевград. Жестоко се загубих. И както винаги, когато се загубя жестоко, бях абсолютно оптимистично убедена, че музея ще се окаже на следващата пресечка. И закъснях. Виновата.

След като все пак се озовах там, преглътнах цялата си буреносност, нахилих се до ушите и отидох при организаторите, за да се представя и да се извиня. Вместо усмивка в отговор обаче, получих конско. Гадно, грубо конско. Аз разбирам от конски, имам доста пресни спомени от училище и дори още една година, за да си натрупам още. Просто не очаквах да попадна на подобно отношение на награждаване на писатели-фантасти. Мислех, че съм сред съмишленици, не сред даскали, които ми размахват пръст. И, както обикновено, когато ми попарят опитите да бъда мила и общителна, загубих дар слово. Седях, мигах, повтарях „ама загубих се“ и „ама съжалявам“, и „ама какво очаквате сега да направя?“, докато тези двамата образи, един през друг, ми обясняваха как не може да съм се загубила, понеже съм можела да се обадя. Ама чакайте – да звъня на организаторите, по време на някоя от лекциите, за да ме спасяват? И какво да им кажа – “ми вървя по една улица, покрай едни блокове”. Вече дори не си спомням в какви други непочтени дела и несъмнени зверства бях обвинена. Помня, че подадох ръка на издателката и казах „приятно ми е“, а тя ми подмина ръката и изсумтя „приятно й било“. После ме нарече „шарлатанин“. Накрая демонстративно започна да говори с кучето си, едно от онези малки, кльощави скупчвания на злоба.

Ама чакайте, чакайте, чакайте. Не знаех, че написването на разказ ме обвързва с някакви задължения към когото и да е било. Това да организираш фестивали нещо като робовладелство ли го играе вече? Или да си писател е като да си продадеш душата на дя… организаторите, тоест, и – няма връщане назад? Не разбирам, честно, в кой момент точно отсъствието ми на награждаването нанесе такава дълбока обида, при все, че присъствах в града, присъствах на фестивала, а опитах да присъствам и на самото награждаване. И кое точно ме прави „шарлатанин“. Затова пък, „шарлатанин“ звучи като чудесно допълнение към списъка ми на евентуални бъдещи псевдоними. Шарл а’Танин.

Но, общо взето, организаторите ме докараха до пълен потрес. Глътнах си граматиката. В подобни моменти ужасно ме е яд, че си нямам тениска с надпис „Не ме вбесявай, за да не свършиш в книгата ми“, за да мога, без да казвам нищо, само да го посоча и да им затворя устите. В крайна сметка, да се бъзикаш с автор на комично фентъзи е почти толкова тъпо, колкото да се бъзикаш с карикатурист. Направо си просиш да се окажеш триглава ламя в някой бъдещ роман.

Пътеводител на пътника в БДЖ

Бележка: Вземи автобус. Наеми кола. Купи си колело. Пътувай на стоп. Иди пеш. Влачи се по корем.
Добре де, както искаш.

Айбури’с супер-дупер НПСД* пресс представя:

*ненадеждна, подвеждаща, субективна дезинформация

Пътеводител на пътника в БДЖ

/for dummies/

Ти си бизнесмен, на когото деловите ангажименти налагат да пътува?
Ти си ентусиаст, решен да опознае красотите на родината?
Ти си авантюрист, жаден за нови приключения?
Ти си мазохист, готов да си причини всичко?
БДЖ е точно за теб!

Началото.
Набелязване на маршрут.
В този случай крайно безполезен е пътеводителят в сайта на БДЖ.

Освен, че изобилства на некоректна и неточна информация, той има навика демонстративно да изпада в състояние на “Профилактика”, тъкмо когато решиш да провериш подробности за избрания влак.
Информация на която можеш да се довериш: дължината на пътя, цената на билетите, прикачванията.
Информация, която е по-добре да провериш на гарата или по телефона: часът!

Бележки:
1. Никога не забравяй за Стара планина.
Вероятно си метнал едно око на картата? Градовете изглеждат ужасно близо, нали? Е, да, ама по средата на китната ни родина китно се е намърдал един огромен камънак, който освен, че удължава пътуването с 2-3 часа, го прави по-екстремно, тунелено и тъмно и от влакче на ужасите. Ако попаднеш на /не/правилните спътници – и далеч по-ужасяващо.
2. Ако не знаеш къде да отидеш, отиди във Варна.
3. Ако знаеш къде да отидеш, ти си безумно скучен и ме дразниш.

Избиране на влак.
Просто е:
Ако си падаш по силните усещания, избери си пътнически влак. /ПВ/ Те са побъркващо бавни, побъркващо мръсни, побъркващо шумни и навярно именно заради това са пълни с притеснителни хора с явно поразклатено психическо здраве. За да е преживяването още по-вълнуващо, вземи си нощен влак през зимата – най-вероятно осветлението и отоплението няма да работят. Няма нищо по-екстремно от това, докато зъзнеш в купето и си грееш пръстите на клечка кибрит, тишината да се раздере от див рев “билети и карти за проверка” и върху ти да падне сноп светлина от фенерче. Следва рев: “Във влакът не се пуши!”, естествено. Чувстваш се като избягал затворник.
Ако си поне отчасти нормален, разумен човек, вземи Бърз влак /БВ/ или  Ускорен Бърз влак /УБВ, като ‘убав/

На гарата.
Купуването на билета:
Билети не се продават 5 минути преди тръгване на влака. Ти отиди поне половин час по-рано – предвиди време лелята зад гишето да приключи телефонния си разговор, обсъждането на вчерашната сапунка с колежката от съседното гише, кръстословицата си, скубането на веждите си или каквото там прави.
Ако ти каже “Хайде, влакът тръгва!” не й вярвай.
Ако ти изцъка неколкократно и шумно, това не означава абсолютно нищо.
Ако те погледне изпод вежди и възкликне “Какъв влак в три и половина?”, то значи, тъпак такъв, не си ме послушал и си се доверил на информацията в сайта на БДЖ.

Проверяването на билета:
Това е важно. Дори при почти перфектната, непробиваема, непогрешима система на БДЖ “Провикни се до съседното гише да запазят места, звънни по стационарния, запиши на листче”, от време на време се случват грешки. Провери дали имаш прикачване и дали билета е за правилното място. На кой коловоз пристига влакът, кой знае защо, на билета не пише.

Чакането на влака:
Влаковете закъсняват. Въоръжи се с търпение, книга и цигари. Не, изобщо не ме интересува дали пушиш. Това е най-бързия,  доказан метод за призоваване на влак – запали цигара и влакът моментално ще пристине.

Във влака.
Честито, моето момче/момиче, вече си вътре!
Избиране на купе:
Минал си се. Влаковете с некупейните, автобусно-организирани вагони изискват къде-къде по-малко социализация.

Както и да е, седиш в коридора с огромен сак в ръка и се оглеждаш. Спри. В никакъв случай не се оглеждай. Не се усмихвай нервно. Не кърши ръце. Селските були** са като уличните кучета – надушват страха.
** те не са непременно от село, нито са непременно були. Ще ги познаеш по аурата, пропита с плебейски битовизъм, подрънкващите платнени торби, пълни с буркани и празния поглед. Тези същества, изпълзели от геената огнена, обикновено пъплят по коридорите, хващат те за ръка и възкликват: “ау, м’че, как приличаш на внука ми/внучката ми! Да не би да се казваш Спиридон/Тодорка?”. Ако това ти се случи, в никакъв случай не им отговаряй. Особено, ако се казваш Спиридон/Тодорка. Ще последва: “Ще ми помогнеш ли с багажчето?”, на което ти като добро дете ще отвърнеш: “Ама разбира се.” и в този момент си загубен. Вече си роб на селската буля доживот, или поне до края на пътуването. Подготви се за избиране на купе, подобаващо на вкусовете й (“сложи ги тука, а тъй, ама не, то тук много духа” или “а, ей тука е добре, ама не, то тук много пече”), разнасяне на бурканите из целия влак, а когато най-после се настаните – пространен разказ за внуците й, децата й, съпруга й, лека-му-пръст, младежките й години, простия живот на село, пък сега днешните млади, отново внуците й, отново… да, кръгът се затваря.
Ако случайно си избегнал атаките на селските були, без нанесен демидж, то ти определено заслужаваш да качиш левъл. Избери си купе. Не бъди претенциозен. Според теорията на вероятностите, от осем души в купе, поне един винаги смърди нетърпимо на чесън. Гледай само да не си ти, иначе се върни към 3 от “Началото”.
Отвори вратата на купето. Вратите се отварят трудно, понеже пътникът трябва да страда. Не питай има ли свободни места, не поглеждай никого в очите и, за бога, не се усмихвай. Освен ако не искаш да се запознаеш подробно с дестинацията на всеки от спътниците си, защо отива там и какво мисли за съвременната образователна система. Има минимална вероятност да попаднеш на весела компания с бира и китари, но нека спазим песимистичния тон и не се спираме на нея.

За пропусналите точката с купуването на билета:
Каквото и да си мислиш, да се пътува без билет в БДЖ не е лесно. Да се правиш на заспал не помага. След въпроса от страна на контрольорката “На вас проверих ли ви билета” и твоето колебливо “Мда”, обикновено следва: “Я да видя!”. След това се оказваш някъде навън, по средата на нищото със сак в ръка.
Слушала съм истории за пътуване Варна-София в тоалетната, но аз лично предпочитам да дам 20 лв. и да не се приближавам до тоалетните във влаковете***.
***геената огнена, от която вероятно изпълзяват селските були**.

Слизане:
Ако не си сигурен коя е гарата, можеш да питаш някой от хората в купето. С това обаче рискуваш да си навлечеш техните лични истории™. Иначе, когато влакът забави, можеш да се огледаш за други влакове с табели (например, ако табелата на спрелия на съседните релси влак е “Варна-Карнобат”, то най-вероятно, но изобщо не абсолютно сигурно, си в Карнобат.) или за стълбове, сгради, изобщо каквото и да е, на което може да има надпис, примерно “гара Кочериново, пост 1″. В крайна сметка, влакът стига и до самата гара, на която обикновено има табела, която е напълно закрита от клони.

Е, късмет. Ако оцелееш, драсни два реда. Ако не оцелееш, непременно драсни два реда и кажи как е там.